Вярата, светлината и музиката на композитора, който превърна радостта от сътворения свят в изкуство
Има музика, която ни кара да се замислим над страданието, и музика, която ни изправя пред тайната на красотата. При Йозеф Хайдн обаче често се случва нещо друго – музиката сякаш се радва на самото съществуване. В нея има светлина, движение, хумор и онова почти детско удивление пред света, което не изчезва дори когато композиторът говори за сериозни неща.
Зад тази светлина стои човек, чийто живот далеч не е бил лишен от трудности. Хайдн познава бедността и несигурността на младостта, десетилетията служба в аристократичен двор и ограниченията на музиканта в общество, в което творецът все още зависи от своя покровител. И все пак от партитурите му рядко струи озлобление. Напротив – дори когато музиката му става драматична, в нея сякаш остава отворен път към светлината.
Откъде идва тази радост?
Отговорът не може да бъде намерен само в характера на композитора. Трябва да потърсим по-дълбоко – в неговия живот, в музиката му и във вярата, която съпровожда творческия му труд. Върху ръкописите на Хайдн се срещат две кратки латински формули. В началото той пише In Nomine Domini – „В името на Господа“, а в края – Laus Deo – „Слава Богу“.
Между тези две фрази остава музиката.
И може би именно там трябва да потърсим тайната на Хайдновата светлина – в радостта не просто като настроение, а като благодарност за света, за живота и за самия дар да твориш.
I. От Рорау до „Св. Стефан“ — детето, което влиза в музиката
Йозеф Хайдн се ражда на 31 март 1732 г. в малкото австрийско селище Рорау, недалеч от тогавашната унгарска граница. Баща му Матиас е майстор колар, а майка му Анна Мария Колер преди брака си работи като готвачка. Семейството не принадлежи към света на професионалните музиканти, но музиката присъства в дома им. Бащата обича да пее и да си акомпанира на арфа, а малкият Йозеф отрано показва необикновена чувствителност към мелодията и ритъма.
Дарбата му е забелязана и още като дете той напуска родния дом. Първо заминава за Хайнбург, където получава начално музикално обучение, а около осемгодишна възраст животът му прави много по-голям завой – Хайдн е приет за хорист в катедралата „Св. Стефан“ във Виена. За момче от Рорау това означава попадане в един съвсем различен свят. Сред богослужението, хоровото пеене и богатата музикална традиция на катедралата той получава практическо образование, което ще остане в основата на развитието му като музикант.
Но първият голям период от живота му завършва рязко. Когато гласът му мутира, Хайдн вече не може да остане в хора. Около седемнадесетгодишен той се оказва във Виена без постоянна служба и без сигурни доходи. Следват години на уроци, акомпаниране, случайни ангажименти и живот при твърде скромни условия. Младият музикант трябва не само да усъвършенства занаята си, но и буквално да намери мястото си в града.
По-късната слава лесно може да скрие този Хайдн – момчето, което напуска дома си рано, хориста, който губи мястото си, и младия музикант, който още няма оркестър, дворец или европейска известност. Именно от този несигурен период обаче започва дългият път към човека, който един ден ще се превърне в една от централните фигури на музикалния XVIII век.
II. Естерхази — свободата вътре в зависимостта
Промяната идва постепенно. След първите си години като свободен музикант във Виена Хайдн получава служба при граф Карл Йозеф Морцин, а през 1761 г. постъпва при едно от най-богатите и влиятелни аристократични семейства в Хабсбургската монархия – князете Естерхази. Първоначално е заместник-капелмайстор, а по-късно поема ръководството на музикалния живот в двора. Това ще се превърне в определящата професионална среда на живота му за близо три десетилетия.
За съвременния човек подобна служба може да изглежда като ограничение. Хайдн е част от двора и има конкретни задължения: да композира, да репетира с музикантите, да ръководи изпълненията, да се грижи за оркестъра и да създава музика според нуждите на своя покровител. Особено при княз Николаус I Естерхази тези нужди са огромни. В двореца Естерхаза има оркестър, опера и постоянен поток от концерти и спектакли.
Но именно зависимостта от двора предоставя на Хайдн нещо изключително ценно – възможността непрекъснато да работи с музиканти и да чува собствените си произведения. Той може да опитва, да променя, да наблюдава как една идея звучи в действителност и след това отново да експериментира. Оркестърът се превръща в негова своеобразна лаборатория.
Години по-късно Хайдн ще обясни необикновеното си развитие с изолацията, в която е работил. Бил отделен от големите музикални центрове, около него нямало кой да го обърква или измъчва и, както сам казва, бил „принуден да стане оригинален“. Зад тази прочута фраза стои един от парадоксите на живота му: външно той е придворен служител, но вътре в предоставеното му пространство постепенно изгражда собствен музикален език.
Тъкмо през тези десетилетия симфонията и струнният квартет заемат все по-централно място в творчеството му. Хайдн не ги „изобретява“ – техните корени са по-ранни, – но приносът му към развитието им е толкова голям, че историята на класическата музика трудно може да бъде разказана без него.
И може би най-интересното е, че тази музика не носи усещането за човек, затворен в рамките на службата си. Тя постоянно играе с очакванията на слушателя, задава въпрос и отговаря неочаквано, прекъсва привидно ясна посока и открива друга. Сред правилата на двора Хайдн постепенно намира собствената си свобода – свободата да бъде оригинален.
III. Усмивката в музиката
Ако има нещо, което отличава Хайдн още при първото по-внимателно слушане, това е способността му да разговаря със своята публика. Музиката му не стои неподвижно пред слушателя като красив предмет. Тя го въвлича в игра – кара го да очаква едно, а след миг му поднася друго. Понякога това става с внезапна пауза, друг път с неочакван акорд, промяна на динамиката или мелодия, която сякаш нарочно отказва да завърши там, където очакваме.
Най-популярният пример е Симфония №94, получила по-късно прозвището „Изненадата“. В бавната ѝ част спокойната и почти невинна мелодия внезапно е прекъсната от силен акорд на целия оркестър. Ефектът трае само миг, но разкрива нещо характерно за Хайдн – той прекрасно разбира очакванията на слушателя и обича да си играе с тях.
Този хумор обаче не трябва да ни заблуждава. Светлината в музиката на Хайдн не означава, че той познава само безгрижното настроение. В произведенията му има напрежение, драматизъм и моменти на истинска сериозност. Симфониите от периода, който обикновено се свързва с т.нар. Sturm und Drang, могат да бъдат неспокойни, сурови и написани в минорни тоналности. Именно този контраст прави радостта му убедителна – тя не съществува, защото тъмнината отсъства.
Хайдн притежава рядката способност да бъде сериозен, без да става мрачен, и весел, без да бъде повърхностен. Дори когато се шегува с публиката, зад шегата стои майстор, който владее формата толкова добре, че може свободно да играе с нея. Усмивката в неговата музика не нарушава реда. Тя се ражда вътре в него.
И точно тук започваме да се приближаваме към по-дълбокия въпрос на тази история. Защото радостта при Хайдн не остава само музикален темперамент или особеност на характера. Сред неговите ръкописи откриваме следа, която ни позволява да погледнем към света, в който самият композитор поставя своя труд – няколко кратки думи, написани не за публиката, а върху страниците, на които започва и завършва музиката си.
IV. „В името на Господа“ — вярата зад нотите
За религиозността на велики композитори лесно се натрупват красиви истории. С времето спомените се превръщат в легенди, а отделни думи започват да се цитират така, сякаш някой ги е записал в мига, когато са били произнесени. При Хайдн обаче не е необходимо да разчитаме само на подобни разкази. Част от свидетелството е останала върху самите му ръкописи.
В началото на редица партитури той поставя латинските думи In Nomine Domini – „В името на Господа“. Когато работата е завършена, върху страницата може да се появи друга кратка формула: Laus Deo – „Слава Богу“. Това не са думи, добавени по-късно от биографите. Те принадлежат на самия композитор и превръщат творческия труд в нещо, което започва с обръщане към Бога и завършва с благодарност.
Свидетелствата на хора, които познават Хайдн в края на живота му, допълват тази картина. Неговият биограф Георг Август Гризингер разказва, че когато композиторът усещал как вдъхновението му отслабва, понякога оставял работата, разхождал се с броеницата си и произнасял няколко молитви. След това, според разказа, идеите отново започвали да идват. Трябва да четем подобни спомени именно като свидетелства на съвременници, а не като стенограма на всекидневието му, но те съвпадат с онова, което собствените ръкописи показват много по-пряко.
Вярата на Хайдн принадлежи на католическия свят на XVIII век и не бива механично да я превръщаме в съвременна духовна автобиография. Но също толкова погрешно би било да я отделим от неговия живот и творчество. Тя присъства в навиците му, в църковната музика, която създава, и дори в начина, по който отбелязва началото и края на своята работа.
Друг, по-ранен път към тази връзка между вярата и творчеството откриваме в музиката на Йохан Себастиан Бах.
Така думата благодарност в заглавието на тази статия престава да бъде само наша красива метафора. Не можем да твърдим, че всяка весела мелодия на Хайдн е религиозно послание. Можем обаче да видим един творец, който отново и отново поставя труда си между две прости изповеди – „В името на Господа“ и „Слава Богу“.
А между тях пише музика.
V. Моцарт, Бетовен и „папа Хайдн“
Славата на Хайдн постепенно излиза далеч отвъд дворците на Естерхази. Произведенията му се печатат и изпълняват в различни европейски градове, а името му става известно на музиканти, които никога не са го срещали лично. Но сред многото отношения, които изгражда през живота си, две остават особено важни за историята на музиката – с Волфганг Амадеус Моцарт и с младия Лудвиг ван Бетовен.
С Моцарт Хайдн не е просто по-възрастният и вече утвърден майстор. Между двамата се създава дълбоко професионално уважение. Те свирят заедно камерна музика, познават произведенията си и се вслушват един в друг. Между 1782 и 1785 г. Моцарт създава шест струнни квартета, които посвещава на Хайдн. В предговора към изданието той се обръща към него почти като баща, на когото поверява своите „шест сина“ – произведения, създадени с много труд.
От своя страна Хайдн разпознава необикновената дарба на по-младия композитор. Свидетелствата за възхищението му към Моцарт са сред най-ценните знаци за отношенията между двамата. Тук няма нужда да изграждаме легенда за двама гении, които винаги са мислели еднакво. По-интересно е друго – двама големи творци могат да бъдат различни и въпреки това да се разпознаят един друг.
С Бетовен отношенията са по-сложни. Младият музикант пристига във Виена през 1792 г. и започва да учи при Хайдн. Но Бетовен е силна и нетърпелива личност, а Хайдн вече е знаменит композитор с множество ангажименти. Уроците не се превръщат в идеализираната връзка между съвършен учител и покорен ученик, която по-късните разкази понякога рисуват. Между тях има уважение, но има и напрежение, различия и неудовлетворение.
Това прави срещата им още по-интересна. Хайдн стои между две поколения. До него е Моцарт, с когото споделя зрелия свят на виенския класицизъм; след него идва Бетовен, който ще вземе наследените форми и ще ги тласне към нова епоха. А самият Хайдн продължава да се променя.
Прозвището „папа Хайдн“, с което музикантите се обръщат към него, носи нещо от тази особена позиция – уважение към по-възрастния майстор, но и човешка близост. Той вече е фигура, около която се срещат поколения.
И точно когато би могъл спокойно да остане в ролята на почитан стар майстор, животът му прави още един голям завой. След смъртта на княз Николаус Естерхази през 1790 г. задълженията на Хайдн значително намаляват. Скоро идва предложение, което ще го изведе от сравнително затворения свят на двора и ще го отведе в един от най-големите европейски градове.
Хайдн заминава за Лондон.
VI. Лондон — старият майстор открива нов свят
Когато Хайдн пристига в Лондон в началото на 1791 г., той е почти на шестдесет години – възраст, в която би могъл спокойно да живее от вече спечелената си слава. Вместо това попада в среда, различна от всичко, което е познавал дотогава. Лондон е огромен, шумен и богат град с развита публична концертна култура. Тук музиката не принадлежи само на двора. За нея се купуват билети, концертите се обсъждат, а композиторът може да се превърне в обществена знаменитост.
Хайдн идва по покана на цигуларя и импресарио Йохан Петер Саломон. Успехът е толкова голям, че първото английско пътуване през 1791–1792 г. е последвано от второ през 1794–1795 г. Именно за лондонската публика Хайдн създава дванадесетте симфонии, които днес наричаме „Лондонски“. В тях опитът от десетилетията при Естерхази среща много по-голяма концертна зала и публика, способна да реагира непосредствено на музикалните му изненади, драматични контрасти и хумор.
Но Англия му предлага и друга среща, чието значение ще се прояви малко по-късно. Хайдн чува музиката на Георг Фридрих Хендел в мащаб, какъвто трудно би могъл да преживее във Виена – големи хорове и оркестри изпълняват неговите оратории пред многобройна публика. Особено силно впечатление оставя традицията на монументалните Хенделови изпълнения в Уестминстърското абатство.
Пред Хайдн се разкрива възможността библейският разказ да бъде превърнат не просто в църковна композиция, а в огромна музикална картина, способна да говори едновременно чрез хор, оркестър и човешки глас. Това преживяване няма да го превърне в подражател на Хендел. Напротив – той ще вземе мащаба и ще го изпълни със собствената си музикална природа.
Когато се завръща окончателно във Виена през 1795 г., Хайдн вече е един от най-прочутите живи композитори на Европа. Но най-голямото му вокално произведение тепърва предстои.
То ще започне не с радост, а с хаос.
После ще прозвучат думите за сътворението на светлината.
И тогава Хайдн ще направи така, че светлината да се чуе.
VII. „Сътворението“ — когато светлината става музика
Когато Хайдн започва работа над ораторията „Сътворението“, зад него вече стоят десетилетия музика и европейска слава. Но темата, към която се обръща, е по-голяма от човешката история. Текстът черпи от книгата Битие и Псалмите, а в литературната му основа присъства и „Изгубеният рай“ на Джон Милтън. Немската версия е подготвена от барон Готфрид ван Свитен, а на 30 април 1798 г. произведението прозвучава за първи път пред поканени гости в двореца Шварценберг във Виена. Първото общодостъпно изпълнение е на 19 март 1799 г. в Бургтеатър.
Хайдн започва необичайно. Преди подредения свят идва хаосът. Оркестровото въведение, озаглавено „Представянето на хаоса“, избягва усещането за стабилност и завършеност. Музиката сякаш търси своя път, както самият свят в библейския разказ още очаква Божието творческо слово.
После басовият солист разказва за тъмнината над бездната, а към разказа се присъединява хорът. Всичко остава приглушено до мига, в който прозвучават думите:
„И рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.“
Тогава се случва един от най-знаменитите моменти в музиката на Хайдн. След сдържаното напрежение оркестърът и хорът внезапно избухват в сияещо до мажор. Не е необходимо слушателят да познава музикална теория, за да усети промяната. Само за няколко секунди тъмнината се превръща в светлина – и Хайдн успява да направи така, че библейските думи сякаш да станат звук.
Вслушайте се точно кога настъпва промяната: сияещият акорд идва при думата „светлина“ в „И биде светлина“, а не още при самата заповед „Да бъде светлина“. Дотогава тихото звучене задържа очакването; после внезапното до мажор превръща изпълнението на словото в осезаемо музикално събитие.
Оттук нататък светът постепенно се изпълва с живот. Появяват се небето и земята, водите, растенията, слънцето, луната и звездите, птиците и животните. Оркестърът рисува изгрева, движението на природата и различните създания с непосредственост, която понякога е величествена, а понякога почти усмихната. Хайдн не се страхува от музикалната радост. За него величието на Сътворението не изключва удивлението пред неговата красота и разнообразие.
Накрая се появява човекът. Но и тогава центърът на произведението не е човешкото самовъзвеличаване. Отново и отново творението води към възхвала на Твореца. Хоровете разширяват личното удивление до обща благодарност, докато целият сътворен свят сякаш получава собствен глас.
Именно тук можем най-добре да разберем защо светлината в музиката на Хайдн не трябва да бъде обърквана с лекомислие. В „Сътворението“ радостта има причина. Светът съществува. Светлината е дошла. Животът е даден.
Музиката отговаря на този дар с възхвала.
VIII. Радостта като благодарност
След „Сътворението“ можем да се върнем към въпроса, с който започнахме: откъде идва светлината в музиката на Хайдн?
Не бихме могли да сведем отговора до една причина. В него има темперамент, огромно майсторство, десетилетия работа с музиканти и онази особена способност да открива игра и изненада дори в най-строгата музикална форма. Но към всичко това принадлежи и начинът, по който Хайдн вижда своя труд и света около себе си.
При него радостта не означава отсъствие на трудности. Момчето от Рорау познава ранната раздяла с дома, младият музикант – несигурността, придворният капелмайстор – зависимостта от своя покровител, а възрастният човек – загубата на приятели и приближаването на края. И въпреки това музиката му отново и отново намира път към светлината.
В „Сътворението“ тази светлина получава най-големия си образ. Хаосът се превръща в порядък, тъмнината отстъпва пред светлината, безмълвният свят постепенно се изпълва с живот и накрая самото творение се превръща във възхвала. Радостта вече не е просто настроение. Тя е отговор.
Точно тук думата благодарност придобива своя най-дълбок смисъл. Благодарен може да бъде само онзи, който разбира, че полученото не му принадлежи по право. Светът, животът, талантът, възможността да твориш – всичко може да бъде видяно не просто като притежание, а като дар.
Не можем да превърнем всяка симфония на Хайдн в богословски трактат и не е необходимо да го правим. Но можем да чуем нещо, което преминава през голяма част от неговото творчество – удивлението, че светът заслужава да бъде посрещнат не само със сериозност, но и с радост.
Може би затова музиката му продължава да звучи толкова човешки. Тя не ни убеждава, че животът е лишен от тъмнина. Тя ни напомня, че тъмнината не е всичко.
И че понякога най-дълбокият отговор на дара е радостта.
Финал — Laus Deo
В края на живота си Хайдн вече е човек, когото Европа познава и почита. Зад него остават десетилетия труд, симфонии, квартети, меси, оратории и музика, която ще продължи да звучи дълго след неговото време. Но сред всички титли и определения има две кратки фрази, които казват нещо особено за начина, по който самият той е поставял своя труд в света.
В началото на партитурата:
In Nomine Domini — „В името на Господа“.
А когато работата е завършена:
Laus Deo — „Слава Богу“.
Между тях остава музиката.
Може би точно там трябва да търсим и тайната на Хайдновата радост. Не в живота на човек, който не е познавал трудностите, нито в наивната представа, че светът винаги е светъл. А в способността след труда, несигурността, успеха и изпитанията отново да погледнеш към онова, което ти е дадено, и да отговориш с благодарност.
Хайдн е оставил този отговор не само с думи.
Оставил го е в музиката.
Laus Deo.
Често задавани въпроси
Кой е Йозеф Хайдн?
Йозеф Хайдн (1732–1809) е австрийски композитор и една от централните фигури на виенския класицизъм. Той има огромен принос за развитието на симфонията и струнния квартет и оказва силно влияние върху следващите поколения европейски композитори.
Кои са най-известните произведения на Хайдн?
Сред най-популярните произведения на Хайдн са Симфония №94 „Изненадата“, Симфония №45 „Прощална“, дванадесетте „Лондонски“ симфонии, множество струнни квартети и ораториите „Сътворението“ и „Годишните времена“.
Защо Йозеф Хайдн е наричан „баща на симфонията“?
Хайдн не е изобретил симфонията, но има изключително важна роля за нейното развитие през XVIII век. С многобройните си симфонии той разширява възможностите на жанра и помага за оформянето на класическата симфонична традиция. Затова по-късно получава популярното определение „баща на симфонията“.
Бил ли е Йозеф Хайдн вярващ?
Да. Католическата вяра е реална част от живота на Хайдн. Върху редица свои ръкописи той използва латинските формули In Nomine Domini – „В името на Господа“, и Laus Deo – „Слава Богу“. Съвременници също оставят свидетелства за молитвения му живот.
Какво представлява „Сътворението“ на Хайдн?
„Сътворението“ е голяма оратория, в която Хайдн пресъздава сътворението на света. Текстът се основава преди всичко на книгата Битие и Псалмите, като използва и литературни мотиви, свързани с „Изгубеният рай“ на Джон Милтън. Един от най-прочутите моменти е музикалното появяване на светлината при думите „Да бъде светлина“.
Каква е връзката между Хайдн, Моцарт и Бетовен?
Хайдн и Моцарт се познават и изпитват силно взаимно професионално уважение. Моцарт посвещава на Хайдн шест свои струнни квартета. По-късно младият Лудвиг ван Бетовен учи при Хайдн във Виена. Така Хайдн се оказва своеобразен мост между две поколения велики композитори.
Продължете пътешествието в света на музиката
В Karmil.eu музиката не е само звук, а част от големия разговор за човека – за любовта и страданието, за красотата, вярата, паметта и онези мигове, в които изкуството успява да изрази онова, за което думите не достигат.
Разгледайте и останалите ни публикации за великите композитори, класическата музика и нейната среща с духовния свят на човека.
