На двадесети декември светата Църква отбелязва предпразненството на Рождество Христово и паметта на свети свещеномъченик Игнатий Богоносец. В самото навечерие на Въплъщението ни се изправя един епископ от първите векове, който отива към смъртта си не с оплакване, а със съзнанието, че върви към живия Христос. Той не е богослов от кабинет, а човек, който пише за Църквата, за Евхаристията и за единството, докато е окован и отведен като осъден към арената в Рим.
Свети Игнатий стои на границата между апостолите и по-късните отци. По предание е ученик на свети апостол Йоан Богослов и носи в сърцето си живото свидетелство на тези, които лично са видели и слушали Господа. Затова и неговите послания звучат като глас от първите дни на Църквата. В тях няма академична сухота, а горещо, почти болезнено желание всички да живеят в единомислие, събрани около Христос в тайнството на Евхаристията.
Името „Богоносец“ не е просто благочестиво украшение. То показва човек, който носи в себе си Божието присъствие. По едно древно предание Игнатий е онова дете, което Христос прегръща, когато говори за смирението и чистотата на детските сърца. Църквата не превръща това предание в догмат, но го пази като образ, който ни помага да разберем какво значи човек да стане носител на Бога – не в гордост, а в тиха преданост и послушание.
Днес, когато вярващите често живеят разкъсани между партийни духове, идеологически лагери и лични амбиции, свети Игнатий ни връща към простата истина, че Църквата живее в Евхаристията и в единството си около епископа. Затова неговият празник в навечерието на Рождество е не само спомен за една древна мъченическа смърт, а призив да погледнем отново към Яслите и да си зададем въпроса: кого носим в сърцата си – Христос, или собствените си планове.
I. Свети Игнатий Богоносец – глас от първите дни на Църквата
Когато говорим за свети Игнатий Богоносец, ние се докосваме до самите извори на християнската история. Той живее в края на първи и началото на втори век, във време, когато още отекват стъпките на апостолите, а Църквата все още няма зад гърба си нито вселенски събори, нито столетни традиции. Християните са малко стадо, разпръснато в огромната Римска империя, подозирано, неразбрано и периодично преследвано.
В този ранен период Антиохия е един от големите центрове на вярата. Именно там, според книгата Деяния, „учениците най-напред били наречени християни“. Не случайно Божият промисъл поставя начело на тази общност човек като Игнатий. Той поема епископското служение не като почест, а като кръст. Стои начело на Църква, която расте, но едновременно с това е застрашена от два огъня – от външните гонения и от вътрешните разколи и лъжеучения.
По предание Игнатий е имал жива връзка с апостолите и особено със свети Йоан Богослов. Така той се нарежда сред поколението на т.нар. апостолски мъже, в които можем да видим и живото предание за свети апостол Андрей Първозвани и неговата проповед. Това обяснява и дълбокия му усет към тайната на Църквата като Тяло Христово. В неговите послания постоянно се срещат думи за любов, единомислие, послушание, за това всички да бъдат събрани в едно около епископа, презвитерите и дяконите. За него Църквата не е организация, а жив организъм, в който всяка рана, всяко разцепление е рана по самото Христово тяло.
Свети Игнатий пише простичко и образно, но зад тази простота стои удивителна богословска дълбочина. Той говори за Христос като за истински Бог и истински човек, който се е родил, страдал и възкръснал реално, а не привидно. По този начин рано, още преди Вселенските събори, той застава срещу първите опити да се изопачи вярата и да се превърне в философска система, откъсната от живия Христос.
За нас днес свети Игнатий е важен именно с това, че съчетава две неща, които често се раздалечават. От една страна, той е строг пазител на църковния ред и единството около епископа. От друга, е човек на живата, огнена любов, готов да даде живота си, за да не се лиши от Христос. Така неговият глас звучи едновременно древно и съвременно, защото и днес Църквата има нужда и от истина, и от любов, и от твърда вярност към живото Предание.
II. Животът и мъченичеството на свети Игнатий Богоносец
За земния път на свети Игнатий имаме повече предания, отколкото точни исторически сведения. Но и това, което знаем със сигурност, е достатъчно, за да видим пред себе си цялостен образ. Той е епископ на Антиохия по времето на император Траян. Това е период, в който империята външно е силна и добре подредена, но християните се възприемат като заплаха за държавния култ и за реда, който изисква от всички граждани жертви пред езическите богове.
Игнатий служи на своята Църква в Антиохия като внимателен пастир и неуморен проповедник. Той укрепва вярващите в гонения, предупреждава ги за опасността от лъжеучители, които смесват евангелската истина с философски измислици, и постоянно ги призовава към послушание и единство. В писмата си той ще говори за епископа като за видим образ на Отца в общността, не за да възвеличи самия себе си, а за да покаже, че Христовата Църква има конкретно, видимо лице в света.
Според древното свидетелство, когато император Траян посещава Антиохия по време на едно от своите военни походи, до него достига вест за християнската общност и нейния епископ. Императорът изисква от Игнатий да принесе жертва на езическите богове и да се отрече от Христос. Отговорът епископът дава с дела: той предпочита да бъде окован и изправен пред съд, отколкото с една външна жертва да предаде вярата и да съблазни повереното му паство.
Игнатий е осъден на смърт, като по решение на властите трябва да бъде отведен в Рим и там хвърлен на зверовете в арената. Това само по себе си е необичайно: вместо да бъде екзекутиран на място, той е откаран през цялата империя, окован и поверен на отряд войници. Но точно този тежък път се превръща в последно, велико служение. По пътя си към Рим Игнатий среща представители на различни църкви от Мала Азия и пише своите прочути послания, в които оставя духовно завещание за единството и Евхаристията.
Тези писма не са писани от безопасна дистанция, а от човек, който знае, че краят му е близо. Той моли римските християни да не се опитват да измолят за него помилване, за да не бъде лишен от мъченическия венец. Неговото желание да стане „Христова пшеница, която ще бъде смляна от зъбите на зверовете“, не е жажда за смърт, а крайно изразена любов към Живота, който е сам Христос.
Когато Игнатий пристига в Рим, присъдата е изпълнена. Древната традиция разказва, че той е разкъсан от зверовете в амфитеатъра, а вярващите събират останалите кости като скъп дар и ги пренасят по-късно обратно в Антиохия. Така неговото тяло, което се е превърнало в жертва на арената, става мощи, от които черпят утеха и сила християните в целия Изток.
В този живот, на пръв поглед кратък и завършил по жесток начин, Църквата вижда не трагедия, а изпълнение на Христовите думи, че „пшеничното зърно, ако не падне в земята и не умре, остава само“. Мъченичеството на свети Игнатий е точно това падане в земята, от което пониква още по-силна вяра в общностите, до които са стигнали неговите писма и неговият пример. И до днес, когато четем тези писма, ние стоим като пред жив човек, който вече е минал през смъртта и говори от дълбочината на своята победила любов.
III. Писмата на свети Игнатий – глас от оковите
Най-ярката следа, която свети Игнатий оставя в историята на Църквата, са неговите писма. Те са писани не от кабинет, а от път – от един окован епископ, който преминава през градовете на Мала Азия към Рим, придружаван от войници и посрещан от християнски общности, дошли да получат от него последна утеха и наставление.
До нас са стигнали седем послания, които Църквата и сериозната наука приемат за автентични. Те са адресирани до Ефес, Магнезия, Трал, Рим, Филаделфия, Смирна и до свети Поликарп, епископ на Смирна. Всяко от тях носи особено настроение и конкретни грижи, но през всички прозира едно и също – ревност за единството, тревога от лъжеучителите и дълбока вяра, че Христос присъства реално в Евхаристията.
В писмото до ефесяните Игнатий благодари за любовта и подкрепата на тази прочута църква, но веднага ги насочва към това да пазят хармонията помежду си, да живеят в съгласие със своя епископ и презвитерите. Той сравнява общността с добре настроен инструмент, в който всеки глас има своето място, за да прозвучи единна мелодия.
До магнезийци той пише с особено внимание към младия им епископ и ги учи да не презират младостта, а да гледат на епископа не по възраст, а по благодат. До тралци отново говори за нуждата от послушание и предупреждава срещу онези, които се опитват да се отделят от епископа и така да разкъсат тъканта на Църквата.
Най-потресаващо за нас е писмото до римляните. В него Игнатий почти умолява християните в Рим да не правят нищо, за да го спасят от мъченичество. Той говори за себе си като за пшеница, която предстои да бъде смляна от зъбите на зверовете, за да стане чист хляб за Христос. Тези думи не са плод на отчаяние, а на любов – той желае да завърши живота си така, както се е стремял да го живее: като жертва, съединена с жертвата на Господа.
Писмата до филаделфийци и смирненци развиват темата за Евхаристията. Игнатий е безкомпромисен – онези, които се отделят от епископа и не участват в една и съща Евхаристия с Църквата, сами се отрязват от Христос. В писмото до свети Поликарп той се обръща лично към един млад епископ и му дава кратки, но силни наставления как да стои начело на паството: със смирена твърдост, с внимание към слабите, с готовност да носи чуждите тежести.
Тези писма са кратки по обем, но наситени с образи, въздишки, възклицания. В тях няма студена логика, а молитвен вик на сърце, което бърза към Христос. Затова и до днес те звучат живо – като писма не само до древните църкви, но и до всяка християнска общност, която иска да остане вярна на своя Господ.
IV. Богословието на свети Игнатий
1. Църквата и епископът
Една от най-силните теми при свети Игнатий е темата за Църквата като живо тяло, събрано около епископа. За него епископът не е администратор, а образ на Христос в местната общност. Когато вярващите са събрани около епископа, презвитерите и дяконите, тогава тяхното събрание е истинска Църква, а не просто религиозен клуб.
Игнатий не говори за послушанието като за сляпо подчинение, а като за свободно съгласие на любовта. Когато вярващите се разпръснат в различни партии и групи, когато започнат да търсят свои учители, които да ласкаят ушите им, тогава те разкъсват самото Христово тяло. Затова свети Игнатий толкова настойчиво повтаря да се прави всичко в единомислие и в съгласие с епископа. Това не е човешка система за контрол, а духовен закон – там, където няма единство, няма и истинска Евхаристия.
2. Евхаристия и мъченичество
В писмата на свети Игнатий Евхаристията заема централно място. Той говори за Христовите Тяло и Кръв като за „лекарство за безсмъртие“ и противоотрова срещу духовната смърт. Евхаристията не е символичен обряд, а реално участие в Живота на Възкръсналия. Затова и той свързва Евхаристията с мъченичеството – онзи, който се храни с Христос, естествено върви към това да отдаде всичко за Него.
Мъченичеството за свети Игнатий не е търсене на страдание, а крайна форма на любов. Той не призовава всички да търсят смъртта, но когато сам е изправен пред нея, я приема като завършек на едно евхаристийно съществуване. Който се съединява с Христос в Тайнството, вече не се страхува от разпадането на тялото, защото знае, че истинският живот е скрит с Христос в Бога.
3. Христос – истински Бог и истински човек
Още в неговото време се появяват учения, които твърдят, че Христос само привидно е страдал и че Неговото човечество е било като сянка. Игнатий вижда в това смъртна опасност за вярата. Ако Христос не е станал истински човек, ако не е преживял реално кръстната смърт, тогава и нашето спасение е само привидност.
Затова той постоянно подчертава, че Христос е роден от Дева Мария, че е ял, пил, страдал, бил е разпнат, умрял и възкръснал. Няма място за „духовни“ обяснения, които отнемат на Христос Неговата конкретна човешка плът. По този начин свети Игнатий предвкусва решенията на по-късните Вселенски събори и се нарежда сред онези, които с прост, но твърд език са опазили православната вяра.
4. Църквата срещу разколи и лъжеучения
В писмата си Игнатий често предупреждава за хора, които уж говорят за Христос, но всъщност водят вярващите далеч от Църквата. Някои от тях отричат реалното въплъщение, други презират Евхаристията, трети се опитват да създадат отделни групи около себе си.
Свети Игнатий не води богословски спорове заради любознателност, а защото знае, че заблудата разделя и ранява. Затова неговият отговор не е просто интелектуален. Той постоянно връща всичко към живота на общността: към общата молитва, към единството около епископа, към вярността към апостолската проповед. Там, където това се пази, там и лъжеученията постепенно губят сила, защото нямат почва да се закрепят.
V. Игнажден и народното благочестие
В българската традиция паметта на свети Игнатий Богоносец се отбелязва на двадесети декември и денят е познат като Игнажден. Той стои съвсем близо до Рождество Христово и в календара е отбелязан като ден на предпразненството. Това само по себе си е богословски знак – преди да застанем пред Яслите, Църквата ни показва един епископ, който е станал Богоносец, за да разберем, че Христос не идва в света абстрактно, а за да обитава в конкретни хора и общности.
През вековете около Игнажден са се натрупали много народни обичаи. Най-известен е този за полазника – първият човек, който влезе в дома на този ден. Според народното вярване по неговия характер се гадае за настъпващата година. Ако човекът е добър, работлив и благочестив, се очаква година на благословение и плодородие. Ако е конфликтен или недобър, се смята, че може да донесе нещастие.
Православната вяра не отрича самото желание на човека да посрещне годината с благослов, но внимава да не превърнем всичко това в суеверие. Полазникът няма магическа сила да заключи съдбата на семейството. Истинският полазник в дома на човека е сам Христос. Ако Той бъде приет с вяра и покаяние, ако домът се освещава с молитва, пост и милостиня, тогава годината е благословена, независимо кой пръв ще прекрачи прага на Игнажден.
Затова, когато говорим за народните обичаи на този ден, добре е да подчертаваме смисъла им, а не да ги оставяме да живеят като страх от „лош късмет“. Да поканиш добър човек в дома си на Игнажден може да бъде красив знак на уважение и приятелство, но истинската основа на благословението е в това да посрещнеш в сърцето си Христос, Който се ражда в света.
Декемврийският кръг от празници, в който почитаме свети Николай Мирликийски, свети Спиридон Тримитунтски и свети великомъченик Мина, очертава цял венец от свидетели и чудотворци около Рождество Христово. Свети Игнатий заема особено място в този венец – той е епископ, който върви към лъвовете като към жертвеник и с кръвта си свидетелства за Този, Който скоро ще видим в пещерата на Витлеем.
В много краища на страната Игнажден се свързва и с началото на подготовката за празничната трапеза на Рождество, с първи коледни песни, с раздаване на храна и грижа за бедните. Точно тук личи най-ясно духовният дух на деня – мъченикът Игнатий, който отдава живота си, ни учи да разбираме Рождество не само като домашен уют, а като призив да отворим сърцето си за другите.
VI. Свети Игнатий и нашето време
Когато гледаме към свети Игнатий от разстоянието на почти две хилядолетия, можем да останем с впечатление, че живеем в напълно различен свят. Римските арени са потънали в историята, християните в много страни имат свобода, църковният живот изглежда подреден. И все пак проблемите, които той описва, ни се струват странно познати.
Днес също живеем в епоха на разделения. Християни се разделят по национални, политически, идеологически и дори лични линии. В социалните мрежи всеки може да стане учител и да събира около себе си своя малка общност, без да се съобразява със свещеническата и епископската отговорност. В такава среда думите на Игнатий за единството около епископа не са старомоден остатък, а лекарство срещу духовната разпиляност.
Той ни напомня, че Църквата не е сбор от частни мнения, а общност, която живее от Христос в Евхаристията. Там, където вярващите се събират заедно, изповядват една вяра, причастяват се от една Чаша и стоят в мир помежду си, там и различните дарби се събират в едно тяло. Там, където всеки дърпа към себе си, църковният живот се превръща в поле за лични амбиции.
Свети Игнатий говори силно и на съвременните свещеници и епископи. Неговото служение показва, че пастирството е кръст. Да бъдеш начело на общност означава да поемеш удари, съмнения, обвинения, да носиш върху себе си тежестта на чуждите грехове и рани. Но същевременно това е и радост, защото пастирът върви след Христос, Който е Пастирят добър и Който пръв отдава живота си за овците.
За миряните свети Игнатий е пример за това как човек може да живее със съзнанието, че принадлежи на Църквата не по навик, а с цялото си сърце. Той ни учи да възприемаме неделната Литургия не като обичай, а като среща с живия Христос, Който ни храни със Своето Тяло и Кръв. Учи ни да не се страхуваме, когато вярата ни струва нещо – време, усилие, понякога и човешки отношения. Истинската любов към Бога винаги има цена, но и винаги носи плод.
VII. Заключение
Личността на свети Игнатий Богоносец стои точно там, където предпразненството на Рождество Христово среща живата памет за мъченичеството. В навечерието на Яслите Църквата ни показва един епископ, който е станал носител на Бога не чрез чудни дарби, а чрез верността си до край. Той е ученик на апостолите, пастир на Антиохия, пленник на войниците и изповедник пред арената, но над всичко това остава Христов свидетел, който с живота и смъртта си казва: по-сладко е да умреш с Христос, отколкото да живееш без Него.
Когато четем неговите писма и си припомняме неговото мъченичество, ние не правим просто историческо упражнение. Срещаме се с човек, който и днес ни пита: живееш ли в единството на Църквата, храниш ли се с лекарството за безсмъртие, готов ли си да поставиш Христос над всичко останало.
Нека в дните около Игнажден и Рождество да се помолим тихо така: да ни даде Господ частица от ревността на свети Игнатий, от неговата верност и от неговата любов към Евхаристията. Да укрепи епископите и свещениците да бъдат истински пастири, а миряните – верни членове на Тялото Христово. И да направи така, че и ние по свой скромен начин да станем богоносци, носещи Христос в сърцата си и в света, който Той дойде да спаси.
За по-нататъшно четене
- Житие на св. Игнатий Богоносец (bg-patriarshia.bg)
- Св. свещеномъченик Игнатий Богоносец (pravoslavieto.com)
- Игнажден – народни обичаи и полазник (balgarskaetnografia.com)
Автор: о. Мирослав Николов – Издателство „Кармил“ Този текст е част от духовното служение на Издателство „Кармил“. Моля, при споделяне посочвайте автора и източника. Уважението към словото е уважение към Твореца.
Публикувано: 20 декември 2025 г.
Св.Игнатие, моли Бога за нас!