Как един скромен атонски монах написа книга, която промени съдбата на цял народ.
Монахът, който събуди България
Сред имената, оставили най-дълбока следа в българската история, малко са толкова почитани, колкото името на свети Паисий Хилендарски. Той не е цар, не е военачалник и не води армии в битка. Неговото оръжие е словото, а неговото дело поставя началото на едно духовно пробуждане, което постепенно променя съдбата на целия български народ.
Когато през XVIII век атонският монах започва своя труд над „История славянобългарска“, България все още се намира под османска власт. Народът е преживял векове на изпитания, а споменът за славното минало постепенно избледнява. Именно тогава Паисий осъзнава, че свободата започва не с оръжие, а с памет. Народът трябва първо да си спомни кои са неговите светци, владетели и книжовници, за да повярва отново в собственото си бъдеще.
От тишината на една монашеска килия се ражда книга, която ще обиколи българските земи и ще достигне до сърцата на поколения възрожденци. Тя ще вдъхнови учители, свещеници, книжовници и революционери. Ще помогне на хиляди българи да погледнат по нов начин към своята история и към своята отговорност пред идните поколения.
Но зад прочутата книга стои човек от плът и кръв. Смирен монах, който носи в сърцето си едновременно любов към Бога и любов към народа. За да разберем неговия подвиг, трябва да проследим пътя му от Банско до Света гора, от монашеската килия до страниците на книгата, която променя България. Историята на свети Паисий Хилендарски е история за паметта, за вярата и за силата на словото. История, която продължава да говори и на нашето време.
България в епохата на забравата
Когато днес произнасяме името на свети Паисий Хилендарски, често си представяме монаха с перо в ръка, наведен над страниците на „История славянобългарска“. Но за да разберем величието на неговия подвиг, трябва първо да се върнем към времето, в което живее.
Това е XVIII век. България отдавна е изгубила своята държавна независимост. Повече от три столетия са изминали от падането под османска власт. Великите столици Плиска, Преслав и Търново са останали в миналото. Царете, патриарсите и книжовните школи са се превърнали в спомен, който постепенно избледнява.
Народът продължава да живее, да обработва земята си, да строи храмове и да пази своята вяра, но все по-малко хора познават собствената си история. Малцина могат да прочетат старите ръкописи. Още по-малко знаят за делата на българските царе, светци и книжовници. Това не е просто време на политическо подчинение. Това е време, в което народът започва да губи паметта за себе си.
В много градове и села гръцкият език постепенно измества българския в образованието и в църковния живот. Някои заможни семейства започват да смятат гръцката култура за по-престижна. Все по-често се срещат хора, които се срамуват от своя произход или смятат, че българският народ няма значима история. Това дълбоко наранява онези, които все още помнят миналото.
Сред манастирите обаче продължава да тлее огънят на старата книжовност. По рафтовете на библиотеките лежат пожълтели ръкописи. В тях са запазени имената на българските светци, на цар Борис Покръстител, цар Симеон Велики, свети Климент Охридски, свети Наум Охридски, свети Иван Рилски и безброй други личности, изградили духовния образ на България.
Но тези книги рядко достигат до обикновения човек. Народът има нужда не просто от история. Има нужда от човек, който да събере разпилените спомени и да ги превърне в живо слово. Именно в това време на забрава и духовна умора Божият промисъл подготвя един монах от Банско. Монах, който няма да води армии и няма да строи крепости, но ще напише книга, способна да събуди народ.
Момчето от Банско
Точната дата на раждането на бъдещия светец не е известна. Историците приемат, че Паисий е роден около 1722 година в Банско – градче, сгушено в подножието на Пирин планина. Тогава Банско е едно от будните български селища, където търговията и занаятите създават условия за по-жив духовен живот.
За ранните години на Паисий знаем малко. Самият той почти не говори за себе си. За разлика от много други личности, не оставя подробни спомени и не се стреми да разказва собствената си история. Това мълчание е показателно. Паисий не иска хората да помнят него. Иска да помнят България.
Предполага се, че произхожда от сравнително заможно семейство. Неговият по-голям брат Лаврентий достига до високото положение игумен на Хилендарския манастир, което показва, че семейството е било уважавано и е имало възможност да даде образование на своите деца. Но дори и да е имал възможност за по-удобен живот, младият Паисий избира друг път. Избира монашеството.
Трудно можем да си представим колко голямо решение е било това през XVIII век. Света гора не се намира на няколко часа път с автомобил. Пътуването е продължавало седмици. Напускането на родния край често означавало раздяла за цял живот. И все пак младият българин поема към Атон.
Вероятно тогава никой не е предполагал, че това скромно момче един ден ще бъде наречено будител на българския народ. В Банско той е просто един от многото млади хора. В историята ще остане като човек, който променя съдбата на своя народ. Най-интересното е, че това няма да стане нито чрез богатство, нито чрез власт. Ще стане чрез книга.
Но преди да стигне до тази книга, Паисий трябва да премине през школа, която ще оформи целия му живот. Тази школа е Света гора. Там сред манастирите, библиотеките и вековните молитви постепенно ще се роди човекът, когото днес почитаме като светец.
Пътят към Света гора
Някъде през младостта си Паисий напуска родния край и се отправя към Света гора – едно от най-важните духовни средища на православния свят. За поколения монаси Атон е място на молитва, покаяние и духовен подвиг. За младия българин той се превръща и в място на съдбоносна среща с историята.
Тогава Света гора е изпълнена с манастири, скитове и килии, в които монаси от различни народи посвещават живота си на Бога. Сред тях е и Хилендарският манастир – духовният дом на сръбския народ, но и място, където през вековете намират подслон много български монаси. Именно там Паисий приема монашеския живот.
За съвременния човек монашеството често изглежда като отдалечаване от света. Но в действителност манастирите на Света гора са и средища на знание. В техните библиотеки се пазят древни ръкописи, летописи, жития и исторически съчинения. Тук миналото не е забравено. То живее в книгите.
Първоначално младият монах изпълнява обикновени послушания. Както всички останали, работи, моли се и участва в живота на манастира. Нищо не подсказва, че някога ще стане известен извън тесния монашески кръг. Но постепенно нещо започва да го тревожи.
Докато се среща с поклонници и пътници от различни земи, той все по-често забелязва как българите знаят малко за собственото си минало. Някои могат да разкажат за гръцки или чужди владетели, но не знаят почти нищо за цар Симеон, цар Самуил или светите братя Кирил и Методий. Тази забрава го боли.
В манастирските библиотеки той открива свидетелства за величието на българската държава и за огромния принос на българските светци към православната цивилизация. Колкото повече чете, толкова по-ясно вижда разликата между славното минало и незнанието на своето време. Света гора постепенно се превръща в негов университет. Тук той изучава ръкописи, сравнява различни исторически извори и започва да събира сведения, които по-късно ще намерят място в неговата знаменита книга.
Но най-важното е друго. Сред тишината на атонските манастири в сърцето му се ражда една мисъл: ако българите не познават своите корени, те трудно ще запазят своето достойнство. Ако забравят своите светци, царе и книжовници, ще започнат да вярват, че нямат история. Тази мисъл постепенно се превръща в негово призвание. И колкото повече осъзнава мащаба на проблема, толкова по-силно нараства вътрешната му болка. Именно тази болка ще стане двигателят на най-великото му дело.
Болката на един монах
В живота на свети Паисий има една болка, която постепенно се превръща в мисия. Това не е болка от лична обида. Не е болка от бедност или страдание. Това е болката да виждаш как един народ забравя самия себе си.
Докато пребивава в Света гора и пътува по различни места, Паисий все по-често се сблъсква с едно тревожно явление. Среща българи, които не познават историята на своя народ. Някои дори се срамуват да се нарекат българи. Други предпочитат да се представят за гърци, защото смятат гръцката култура за по-престижна и по-уважавана.
За един монах това не е просто въпрос на национално самочувствие. Той вижда в това духовен проблем. Защото народ, който забравя своите корени, лесно губи и увереността в своето бъдеще. Паисий добре знае, че българската история не започва от неговото поколение. Той чете за свети цар Борис Покръстител, който довежда народа до Христовата вяра. Чете за цар Симеон Велики и за Златния век на българската книжнина. Чете за свети Климент Охридски, свети Наум, свети Йоан Рилски и безброй други личности, оставили следа не само в българската, но и в цялата православна история.
И колкото повече научава, толкова по-силно се удивлява на забравата, която е обхванала народа. Именно тогава се раждат думите, които по-късно ще станат най-известният призив на Българското възраждане: „О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин?“
Днес почти всеки българин е чувал тези думи. Но често ги възприемаме само като исторически цитат. За Паисий те са вик на сърцето. Той не пише тези редове от гняв. Пише ги от любов. Любов към народ, който според него заслужава да познава своето минало. Любов към хора, които са забравили колко много са получили от своите предци. Любов към една Църква, дала на света светци, книжовници и духовни водачи.
Затова неговият укор не е унижение. Той е призив за събуждане. Паисий не казва на българите, че са велики. Казва им да си спомнят кои са. Тази мисъл постепенно не му дава покой. Вече не му е достатъчно само да чете старите книги. Не му е достатъчно да събира сведения за себе си. Той започва да усеща, че трябва да направи нещо, което да достигне до хората извън манастирските стени, нещо, което да върне паметта на един народ. Така в съзнанието на атонския монах започва да се оформя замисълът за книга. Книга, която няма да бъде написана за учените. Книга, която ще бъде написана за българите.
Раждането на „История славянобългарска“
В средата на XVIII век Паисий вече ясно осъзнава какво трябва да направи. Ако българите не познават своето минало, някой трябва да им го разкаже. Ако старите ръкописи събират прах по библиотечните лавици, някой трябва да събере най-важното от тях в книга, която да достигне до народа. Така започва трудът, който ще промени историята на България.
Днес можем да напишем книга за дни или седмици. Имаме библиотеки, интернет, цифрови архиви и безброй средства за търсене на информация. За Паисий всичко е било различно. Той трябва лично да издирва източници, да сравнява различни ръкописи, да проверява сведения, да преписва текстове на ръка, да пътува, когато е необходимо, и да събира сведения от различни места и книги. Това е работа, изискваща огромно търпение и постоянство.
Особено важно се оказва неговото пътуване до Сремски Карловци – един от големите духовни центрове на православните сърби по онова време. Там той получава достъп до книги и исторически съчинения, които му помагат да разшири своите знания за миналото на славянските народи и за историята на България.
Но Паисий не е обикновен историк. Той не пише книга само за да подреди фактите. Той пише с определена цел: да събуди, да насърчи, да вдъхне надежда. Затова „История славянобългарска“ не прилича на съвременен учебник. В нея има исторически сведения, жития на светци, разкази за владетели и духовни водачи, но има и нещо друго – горещото сърце на автора.
На всяка страница читателят усеща, че Паисий не е безпристрастен наблюдател. Той обича своя народ. Той страда за него. Той мечтае българите отново да осъзнаят кои са. След години труд книгата е завършена през 1762 година в Хилендарския манастир. Това е скромен ръкопис. Без богата подвързия. Без печатница. Без голямо разпространение. На пръв поглед нищо особено. Но понякога най-големите промени започват именно така – в тишината на една монашеска килия, с едно перо, с няколко листа хартия и с човек, който вярва, че истината има сила да променя съдби.
Когато поставя последните редове на своя труд, Паисий едва ли е можел да предвиди какво ще последва. Той не знае, че неговата книга ще започне дълго пътешествие из българските земи. Не знае, че ще бъде преписвана десетки и стотици пъти. Не знае, че поколения възрожденци ще черпят вдъхновение от нейните страници. Но Божият промисъл вече е поставил началото. „История славянобългарска“ е написана. Сега тя трябва да тръгне по пътищата на България.
Оригиналният ръкопис на „История славянобългарска“ се съхранява и до днес в библиотеката на Хилендарския манастир в Света гора. Макар книгата да е написана преди повече от два века и половина, тя продължава да се смята за едно от най-ценните произведения в българската духовна и културна история. Подробни сведения за нейното значение могат да бъдат открити и в изследванията на Националната библиотека и българската историческа наука.
Книгата, която тръгва по пътищата
Днес сме свикнали една книга да бъде отпечатана в хиляди екземпляри още в деня на своето издаване. Само с няколко натискания на клавиши тя може да достигне до читатели по целия свят. През XVIII век нещата изглеждат съвсем различно.
„История славянобългарска“ не излиза от печатница. Тя започва живота си като един единствен ръкопис. За да достигне до хората, книгата трябва да бъде преписвана на ръка – страница след страница, ред след ред. Това е бавен и трудоемък процес, но именно той се превръща в пътя, по който идеите на Паисий достигат до народа.
Ръкописът започва да се предава от манастир на манастир, от свещеник на свещеник, от учител на учител. Всеки преписвач добавя още една искра към огъня, който постепенно започва да се разгаря из българските земи. Сред най-важните личности в тази история е свети Софроний Врачански.
Само няколко години след написването на „История славянобългарска“ той създава прочутия Котленски препис. Благодарение на него трудът на Паисий започва да се разпространява още по-широко и достига до нови читатели. Софроний не е просто преписвач. Той разбира значението на книгата. Разбира, че в нея се съдържа нещо много повече от исторически сведения. Съдържа се призив за духовно и национално пробуждане.
Така между Паисий и Софроний се създава своеобразна приемственост. Единият запалва светилника, а другият помага светлината му да достигне по-далеч. С времето преписите стават все повече. Някои попадат в манастири. Други в училища. Трети в домовете на заможни българи.
Хората започват да четат за цар Симеон, за цар Самуил, за свети Иван Рилски, за делото на светите братя Кирил и Методий. За първи път от векове мнозина виждат събрана на едно място историята на своя народ. Не всички преписи са еднакви. Някои са съкратени. Други са допълвани. Но това няма голямо значение. Важно е, че книгата живее. Тя вече не принадлежи само на своя автор. Тя започва да принадлежи на народа.
Постепенно думите на Паисий достигат до градове и села, до монаси, свещеници, учители и занаятчии. Те започват да променят начина, по който българите гледат на себе си. Една книга, написана в тишината на манастирска килия, започва да извършва това, което не могат да направят нито оръжията, нито политическите речи. Започва да събужда съзнанието. И колкото повече се разпространява „История славянобългарска“, толкова по-ясно става, че Паисий е поставил началото на нещо много по-голямо от една книга. Поставил е началото на Българското възраждане.
Паисий и Българското възраждане
Историците често наричат свети Паисий Хилендарски „началото на Българското възраждане“. Това не означава, че преди него не е имало достойни духовници, книжовници или родолюбци. Но именно неговият труд успява да даде посока и смисъл на едно движение, което постепенно ще преобрази целия народ.
Когато Паисий завършва „История славянобългарска“ през 1762 година, България все още е далеч от свободата. Няма революционни комитети. Няма въстания, които да разтърсят империята. Няма държава, която да защитава българските интереси. Но започва нещо друго. Пробуждането на духа.
Паисий разбира една истина, която много поколения след него ще потвърдят. Народът трябва първо да осъзнае кой е, преди да може да промени съдбата си. Затова неговата книга не призовава към бунт. Тя призовава към памет. Не учи на омраза. Учи на достойнство. Не разделя хората. Напомня им кои са техните корени.
Тъкмо тази идея вдъхновява поколения възрожденци. След Паисий идва свети Софроний Врачански, който продължава започнатото дело и разпространява неговите идеи сред още повече хора. Следват учители, книжовници и свещеници, които започват да работят за просветата на народа.
През XIX век тази духовна искра се превръща в истински огън. Появяват се първите новобългарски училища. Започват борбите за църковна независимост. Развива се българската книжнина. Създават се читалища и културни средища. Навсякъде се усеща стремежът народът да се върне към своите духовни и исторически корени.
Много от големите възрожденци, макар и разделени от десетилетия от живота на Паисий, вървят по пътя, който той пръв очертава. Георги Раковски говори за славното минало на България. Любен Каравелов пише за народния дух. Васил Левски мечтае за свободна и достойна България. Христо Ботев защитава правото на народа да живее свободно. Всеки от тях има свой път и свое дело. Но всички те принадлежат към пробуждането, започнало с един скромен монах от Света гора.
Разбира се, Паисий не би харесал да бъде представян като герой в светския смисъл на думата. За него всичко започва от Бога. Всичко започва от истината. Всичко започва от дълга към народа и към вярата. Именно затова неговото дело надживява вековете. Защото е изградено не върху политическа изгода, а върху духовна основа.
Днес, когато говорим за Българското възраждане, често мислим за училища, книги, революционери и борби за свобода. Но в самото начало стои един монах. Сам в своята килия. С перо в ръка. И с вярата, че един народ може да бъде събуден чрез словото.
Последните години
След завършването на „История славянобългарска“ трудът на свети Паисий не приключва. Напротив. Започва нов етап от неговото служение.
Книгата е написана, но тя трябва да достигне до хората. Затова монахът напуска спокойствието на Света гора и предприема пътувания из българските земи. Той посещава градове и селища, среща се със свещеници, монаси, търговци и учители. Навсякъде носи със себе си своя ръкопис и се стреми да събуди интерес към българската история.
Тези обиколки не са лесни. Пътищата са трудни, пътуванията продължават дълго, а условията често са сурови. Но Паисий е убеден, че трудът му има смисъл. Той вече е видял колко силно въздействат думите на „История славянобългарска“ върху хората, които я прочитат или чуват.
През последните години от живота си продължава да разпространява своя труд и да насърчава българите да пазят своята вяра и памет. Макар да не разполага с печатница и с възможност за масово разпространение, неговата книга постепенно започва да намира път към нови читатели.
За съжаление сведенията за последните му години са оскъдни. Историческите извори не ни позволяват да проследим подробно всеки етап от живота му след написването на „История славянобългарска“. Известно е обаче, че до края остава верен на своето призвание и не престава да работи за духовното пробуждане на народа.
Смята се, че свети Паисий Хилендарски се представя в Господа около 1773 година. Точната дата на неговата смърт не е известна. Не е известно със сигурност и мястото, където е погребан. Това е една от загадките на българската история.
Не знаем къде се намира неговият гроб. Не можем да посочим мястото, където почиват земните му останки. Но може би именно това има своя дълбок смисъл. Защото истинският паметник на Паисий не е изграден от камък. Той е изграден от думите, които оставя след себе си.
Неговият гроб остава неизвестен, но делото му става известно на цял народ. И до днес милиони българи произнасят името му с благодарност, без никога да са виждали мястото на неговото погребение. Малцина са напуснали този свят толкова тихо. И малцина са оставили след себе си толкова силен глас, който продължава да звучи през вековете.
Светецът
За мнозина Паисий Хилендарски е преди всичко историк, будител и автор на „История славянобългарска“. Но Църквата го почита не заради литературния му талант или заради влиянието му върху националното съзнание. Тя го почита като светец.
Това е важно да се разбере. Паисий не става светец, защото написва известна книга. Книгата е плод на неговия духовен живот. В основата на всичко стои неговото монашество. Стоят молитвата, послушанието, смирението и любовта към Бога.
Целият му живот преминава в служение на Църквата. Дори когато събира исторически сведения, той не го прави от любопитство или желание за слава. За него историята е средство да помогне на хората да се върнат към своите духовни корени. Това обяснява защо в неговото произведение историята и вярата вървят заедно.
Паисий не отделя българския народ от неговото християнско наследство. За него светците, книжовниците и владетелите са част от един общ духовен разказ. Именно затова неговото дело оцелява през вековете.
След смъртта му паметта за него не изчезва. Напротив. С всяко следващо поколение уважението към неговия подвиг нараства. Българите все по-ясно осъзнават колко много дължат на този скромен атонски монах. През XIX век неговото име вече се произнася с почит от учители, духовници и възрожденци. През XX век признанието идва и от самата Църква.
През 1962 година, точно двеста години след написването на „История славянобългарска“, Българската православна църква официално прославя Паисий Хилендарски за светец. Това не е случайна дата. Тя символично свързва неговия духовен подвиг с книгата, която променя историята на България. Оттогава той е почитан като Свети Паисий Хилендарски – небесен покровител на българските будители, книжовници и просветители. Паметта му се чества всяка година на 19 юни.
Изборът на 1962 година не е случаен. Тогава се навършват точно двеста години от завършването на „История славянобългарска“ – книгата, която поставя началото на Българското възраждане и променя духовния живот на народа. С прославянето на Паисий за светец Българската православна църква не просто отдава почит на един историк или книжовник. Тя признава духовния подвиг на монах, който посвещава живота си на служение на Бога и на своя народ.
Канонизацията е признание, че зад великото дело стои дълбока вяра, монашеско смирение и искрена любов към истината. По този начин Църквата поставя свети Паисий редом до онези велики български духовни водачи, които през вековете са пазили православната вяра и народната памет. Ако свети Йоан Рилски е небесният покровител на българския народ, а светите Климент и Наум са неговите просветители, то свети Паисий остава будителят, който събужда историческото съзнание на България след вековете на забрава.
Затова канонизацията през 1962 година е не само църковно събитие. Тя е признание за мястото на Паисий сред най-значимите духовни личности в българската история – човек, чието слово продължава да вдъхновява поколения българи и до днес. В храмове, училища, библиотеки и читалища неговото име продължава да напомня за силата на словото и за отговорността към истината.
Но може би най-голямото признание за неговата святост не са официалните решения и празничните чествания. То се намира в сърцата на поколения българи. Защото малцина са оставили след себе си толкова дълбока следа в духовната история на народа. И малцина са успели с едно перо да направят това, което други не успяват с мечове и армии.
Какво ни казва Паисий днес?
Малко са книгите, които остават живи столетия след написването си. „История славянобългарска“ е една от тях.
Изминали са повече от два века и половина, откакто свети Паисий Хилендарски завършва своята „История славянобългарска“. Светът е различен. Имаме училища, университети, библиотеки, интернет и достъп до повече информация, отколкото всички предишни поколения са могли да си представят. И въпреки това посланието на Паисий остава удивително актуално.
Защото неговата борба не е била само срещу невежеството. Тя е била срещу забравата. Днес рядко се срамуваме, че сме българи по начина, по който това е тревожело Паисий през XVIII век. Но съществува друга опасност – да престанем да се интересуваме от своите корени. Да приемем историята като нещо скучно и ненужно. Да живеем така, сякаш миналото няма значение за настоящето.
Свети Паисий ни напомня, че човек без памет трудно разбира кой е. Същото важи и за народите. Историята не е просто списък от дати и събития. Тя е паметта на едно общество. Тя ни разказва за хората, които са страдали, строили, творили и се молили преди нас.
Но Паисий ни оставя и още един урок. Той ни показва, че истинската промяна започва отвътре. Когато пише своята книга, той не разполага с власт. Няма армия. Няма богатство. Няма влияние сред силните на деня. И все пак променя хода на историята.
Защо? Защото вярва, че истината има сила. Вярва, че словото може да събуди съвестта. Вярва, че дори един човек може да стане начало на голяма промяна, ако служи на Бога с чисто сърце.
Този урок е особено важен и днес. Често ни се струва, че сме твърде малки, за да променим нещо. Че нашите усилия нямат значение. Че светът е прекалено сложен и проблемите са прекалено големи. Паисий показва обратното. Понякога една книга променя народ. Понякога една мисъл променя поколение. Понякога един човек променя историята. Не защото е най-силният, а защото е най-верният.
Затова, когато днес почитаме паметта на свети Паисий Хилендарски, ние не си спомняме само за автора на „История славянобългарска“. Спомняме си за монаха, който обикна своя народ. За духовника, който събра разпилените страници на българската памет. За будителя, който събуди съвестта на поколения българи. И за светеца, който ни напомня, че любовта към Бога и любовта към отечеството не си противоречат, когато са основани върху истината.
Защото преди да напише книга, Паисий направи нещо по-важно. Той повярва, че България има бъдеще. А тази вяра продължава да вдъхновява и днес.
Докато има българи, които помнят своите светци, своята история и своята вяра, делото на свети Паисий няма да бъде забравено.
Нека по молитвите на свети Паисий Хилендарски Господ ни дарува мъдрост да пазим своята вяра, своята памет и своето духовно наследство.
Амин.
Често задавани въпроси (FAQ)
Кой е свети Паисий Хилендарски?
Свети Паисий Хилендарски е български монах, духовник и книжовник от XVIII век, автор на „История славянобългарска“. Той е един от най-значимите будители на българския народ и е канонизиран за светец от Българската православна църква.
Кога е написана „История славянобългарска“?
„История славянобългарска“ е завършена през 1762 година в Хилендарския манастир на Света гора. Тя поставя началото на Българското възраждане и събужда интереса към българската история и духовно наследство.
Защо свети Паисий е наричан будител на българския народ?
Защото чрез своята книга той връща историческата памет на българите и ги насърчава да се гордеят със своята вяра, култура и минало. Неговото дело вдъхновява поколения просветители и възрожденци.
Къде се съхранява оригиналът на „История славянобългарска“?
Оригиналният ръкопис се съхранява в библиотеката на Хилендарския манастир в Света гора и се счита за една от най-ценните реликви на българската духовна и културна история.
Кога се чества паметта на свети Паисий Хилендарски?
Българската православна църква почита паметта на свети Паисий Хилендарски на 19 юни, когато вярващите си спомнят за неговия духовен подвиг и за огромния му принос към България.
Защо Българската православна църква го канонизира през 1962 година?
През 1962 година се навършват точно двеста години от написването на „История славянобългарска“. С канонизацията Църквата признава не само неговото книжовно дело, но и неговия духовен подвиг като монах, будител и служител на православната вяра.
Автор: о. Мирослав Николов – Издателство „Кармил“
Свети Паисий Хилендарски остава една от най-светлите личности в българската духовна история. Неговото дело напомня, че народ без памет трудно може да пази своето достойнство и своето бъдеще. Чрез „История славянобългарска“ той събужда съвестта на поколения българи и поставя началото на духовното пробуждане, което ще доведе до Българското възраждане.
Този текст е част от духовното служение на Издателство „Кармил“. Моля, при споделяне посочвайте автора и източника. Уважението към словото е уважение към Твореца.
