Притчата за злите лозари разказва не само за отхвърлянето на Божиите пратеници, а за една от най-дълбоките човешки заблуди – да приемем Божия дар и постепенно да забравим Кому принадлежи.
„Имаше един стопанин, който насади лозе“
Христос започва притчата в Евангелието според Матей с една картина, добре позната на Неговите слушатели:
„Чуйте друга притча: имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си.“
Мат. 21:33
Всичко необходимо вече е направено. Стопанинът е насадил лозето, оградил го е, приготвил е място за обработване на гроздето и е издигнал кула. Едва тогава го поверява на лозарите.
Те получават не пустееща земя, която сами трябва да създадат от нищото, а лозе, за което някой вече се е погрижил. И точно тук започва първият важен въпрос на притчата: на кого принадлежи лозето?
Отговорът изглежда очевиден: на стопанина.
Лозарите могат да го обработват. Могат да се грижат за него, да режат лозите, да събират гроздето и да участват в радостта от плода. Получили са истинска отговорност и истинска свобода да работят.
Но не са собственици.
Лозето им е поверено.
Тази разлика е малка само на пръв поглед. Защото голяма част от духовния живот зависи от това дали гледаме на онова, което имаме, като на безусловно наше притежание, или като на дар, който ни е поверен.
Никой от нас не е избрал сам да се роди. Не сме си дали живота, не сме създали времето, което ни е отпуснато, а дори способностите, които развиваме с труд, започват от нещо, което първо сме получили. Имаме семейство, хора около нас, възможности, имущество, знания, сили и служение. Различни са за всеки човек, но зад всички тях стои един и същ въпрос: какво правя с онова, което ми е поверено?
Християнското разбиране не превръща човека в безгласен пазач на чужда собственост. Напротив – Бог му поверява действителна свобода. Лозарите не са вързани за всяка лоза с подробни указания от стопанина. Те трябва да работят, да решават, да се грижат и да носят отговорност.
Но свободата не променя собствеността.
Лозето остава на стопанина.
Проблемът в притчата ще започне именно когато тази проста истина бъде забравена. Лозарите постепенно ще започнат да живеят не като хора, на които е поверено лозе, а като хора, които смятат, че то вече им принадлежи.
И тогава дарът ще се превърне в притежание, свободата – в самовластие, а стопанинът – в нежелан човек, който идва да поиска своето.
Но преди това да се случи, настъпва един напълно естествен момент. Лозето е било насадено, за да даде плод. И когато идва времето за плодовете, стопанинът изпраща своите слуги при лозарите.
„Когато наближи време за плодовете“
Стопанинът не се връща, за да отнеме лозето от лозарите. Той изпраща слугите си, „да му приберат плодовете“.
Това е важна подробност. Лозето не е насадено само за да съществува. Оградата, линът, кулата и трудът на лозарите имат цел.
Лозето трябва да даде плод.
Същото се отнася и за онова, което Бог поверява на човека. Не е достатъчно просто да кажем: имам живот, имам способности, имам време, имам възможности. Въпросът е какво се ражда от тях.
Ако ни е дадена сила – послужила ли е на някого? Ако имаме знание – донесло ли е добро? Ако притежаваме повече, отколкото ни е необходимо – превърнало ли се е поне нещо от него в милосърдие? Ако сме получили вярата – променя ли тя начина, по който живеем, прощаваме и се отнасяме към другите?
Бог не очаква еднакъв плод от всички, защото не на всички е поверено едно и също. Но от всеки живот се очаква да не остане безплоден.
И тук притчата става неудобна. Защото много лесно измерваме живота си според това какво сме получили – какво притежаваме, какво сме постигнали, колко знаем и какво положение заемаме.
Христос обръща въпроса:
Какъв плод е израснал от всичко това?
Плодът не принадлежи само на лозарите, защото и лозето не е тяхно. Тъкмо затова стопанинът има право да го потърси. И точно в този момент се разкрива какво се е случило в сърцата им.
Докато стопанинът е далеч, те могат да живеят така, сякаш са господари. Могат да обработват лозето, да се разпореждат с него и постепенно да забравят от кого са го получили.
Но появата на слугите им напомня една истина, която вече не желаят да чуят:
Лозето има стопанин.
Затова конфликтът не е просто за част от реколтата. Той е за нещо много по-дълбоко. Лозарите трябва да признаят, че онова, което държат в ръцете си, не им принадлежи напълно.
А те вече не искат да го признаят. И тогава вместо плодове дават нещо съвсем друго:
„А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха.“
Мат. 21:35
Стопанинът обаче изпраща отново. И така притчата преминава от темата за плода към една дълга и болезнена история – как човек постъпва с онези, които му напомнят за Бога.
Слугите идват един след друг
Първата реакция на лозарите е жестока:
„А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото.“
Мат. 21:35–36
Зад тези думи стои дългата история на Божието търпение. В непосредствения смисъл на притчата слугите насочват към Божиите пратеници и пророци. Отново и отново Бог изпраща хора, които призовават към покаяние, връщане към Завета и вярност. И отново и отново техните думи срещат съпротива, гонение, а понякога и смърт.
Това е една от болезнените теми на библейската история: човекът не винаги отхвърля Божия пратеник, защото не разбира какво му казва. Понякога го отхвърля именно защото разбира.
Пророческото слово е неудобно, когато разкрива онова, което човек предпочита да не вижда. То напомня, че има граница пред самовластието ни, че свободата върви с отговорност и че един ден ще трябва да дадем плод от повереното. Затова и свидетелството на Божиите пророци, както виждаме и в живота на свети пророк Илия, никога не е просто разказ за миналото, а жив въпрос към човешката съвест.
Лозарите не могат да премахнат стопанина. Но могат да се опитат да заглушат гласа, който им напомня за него.
И тази част от притчата не принадлежи само на миналото. Бог продължава да достига до човека по различни начини – чрез словото на Писанието, чрез съвестта, чрез думата на друг човек, а понякога и чрез събитие, което внезапно разклаща увереността ни, че всичко е под наш контрол.
Не всеки такъв глас ни е приятен. Понякога първата ни реакция е да се оправдаем, после да обвиним този, който ни казва истината, а ако гласът продължава да ни безпокои – да престанем да го слушаме.
Така човек може постепенно да изгради около себе си тишина, в която вече никой не му противоречи. Но това не е мир. Това е тишината на лозето, от което са прогонени пратениците на Стопанина.
И все пак Бог не престава да призовава. Тъкмо това е удивителното в притчата. След първото насилие стопанинът изпраща други слуги. След второто отхвърляне не следва незабавно възмездие. Следва още един опит да достигне до лозарите.
Но този път той няма да изпрати поредния слуга. Ще изпрати своя Син.
„Най-сетне изпрати при тях сина си“
След всичко, което лозарите са направили със слугите, бихме очаквали стопанинът да изгуби търпение. Но Христос продължава притчата с удивителни думи:
„Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми.“
Мат. 21:37
Тук разказът достига своя център. Досега стопанинът е изпращал слуги. Сега изпраща Сина.
Разликата е огромна. Слугите носят волята на стопанина. Синът идва като наследник. Той има особено отношение към лозето, защото принадлежи на дома на самия Стопанин.
За слушателите на Христос смисълът вече започва да става прозрачен. Бог е изпращал пророците. Сега пред тях стои Синът. И думите на притчата започват да говорят не само за миналото, а за онова, което предстои да се случи със Самия Христос.
Особено силни са думите на стопанина: „ще се засрамят от сина ми“. След побоите, убийствата и отхвърлянето той все още оставя възможност лозарите да се спрат, да видят Сина, да разберат докъде са стигнали и да се върнат.
В това се разкрива не слабостта на стопанина, а неговото дълготърпение. Бог призовава човека отново и отново. Но Неговото търпение не означава, че злото е престанало да бъде зло или че човекът никога няма да отговаря за избора си.
И когато Синът се появява, става нещо още по-страшно. Вътре в самата притча лозарите не питат: „Кой е този?“ Те казват:
„Този е наследникът.“
Така притчата показва не просто объркване, а съзнателно отхвърляне на онзи, който идва с правото на наследник. Именно затова следващите им думи са толкова тежки:
„Хайде да го убием и да присвоим наследството му.“
Мат. 21:38
В този момент се разкрива истинският проблем на лозарите. Те не искат просто повече плод. Не искат по-добри условия. Не спорят за размера на онова, което трябва да дадат на стопанина.
Те искат лозето без стопанина.
Искат наследството без наследника.
Искат дара без онзи, който го е дал.
Тук притчата докосва едно от най-дълбоките човешки изкушения. Човек може да желае Божиите дарове – живота, свободата, любовта, способностите, света около себе си – и в същото време да не желае Бога да има място в живота му.
Да приеме всичко, но да отхвърли Дарителя.
Лозарите стигат до крайния израз на тази заблуда: ако премахнем Сина, лозето ще остане за нас. Но лозето никога не е било тяхно и убийството на наследника не може да ги направи негови законни господари.
Затова следващият момент в притчата е неизбежен. Христос ще попита слушателите Си какво трябва да направи стопанинът, когато се върне.
„Този е наследникът; хайде да го убием“
Лозарите виждат сина и веднага разбират кой е той:
„Този е наследникът.“
Тези думи променят всичко. Те не действат от незнание. Не го вземат за поредния слуга. В логиката на притчата разпознават наследника и именно защото знаят кой е, решават да го премахнат:
„Хайде да го убием и да присвоим наследството му.“
Мат. 21:38
Тук злото достига своята крайност, но то не е започнало в този момент. Започнало е много по-рано.
Първо лозарите са получили лозето, за да се грижат за него. После са започнали да живеят така, сякаш стопанинът е далеч и няма да се върне. След това са отказали плодовете му. Накрая вече искат да премахнат самия наследник, за да превърнат повереното в собственост.
Това е постепенна вътрешна промяна:
от „поверено ми е“ към „принадлежи ми“.
И тази промяна може да се случи незабелязано и в нашия живот.
Казваме: моят живот, моето време, моите способности, моят труд, моето имущество, моето положение. В известен човешки смисъл това е естествено. Но духовната опасност започва, когато думата „мое“ престане да съдържа благодарност и отговорност.
Когато забравим, че не сме си дали сами живота; че времето ни има край; че способностите ни са дар, който сме призвани да развиваме; че властта и положението са отговорност, а не право да се разпореждаме без граници; че дори онова, което сме придобили с много труд, съществува в един живот, който първо сме получили.
Тогава човек започва да прилича на лозарите. Не непременно чрез открит бунт срещу Бога, а чрез живот, в който за Стопанина постепенно не остава място.
И точно тук думите „да присвоим наследството му“ придобиват особена сила. Човекът иска света, но не и неговия Творец. Иска живота, но не и Онзи, Който го е дал. Иска свободата, но не и отговорността пред Бога. Иска плодовете на лозето, но не желае да признае на Кого принадлежи лозето.
Само че има нещо, което лозарите не могат да променят. Могат да прогонят слугите, могат да убият наследника, могат дори за известно време да останат сами в лозето, но не могат да станат негови истински стопани.
Затова Христос вече не продължава разказа вместо слушателите Си. Той им задава въпрос:
„И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?“
Мат. 21:40
И те сами ще произнесат присъдата.
„Какво ще направи господарят на лозето?“
След всичко разказано Христос задава въпроса на онези, които Го слушат:
„И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?“
Мат. 21:40
Отговорът идва веднага:
„Злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете.“
Мат. 21:41
Те сами произнасят присъдата. И именно тук притчата става особено силна.
Докато слушаме историята за чуждата неправда, всичко изглежда ясно. Лозарите са получили лозе, което не е тяхно. Отказали са плодовете. Пребили са пратениците. Убили са наследника. Няма съмнение кой е виновен.
Много по-трудно е да разпознаем същото движение в собственото си сърце.
Колко лесно виждаме неправдата в чуждото лозе и колко трудно – в собственото си.
Това е опасността на всяка духовна самоизмама. Човек може прекрасно да знае кое е добро и кое зло, когато преценява постъпките на другия. Може да говори за справедливост, вярност и отговорност и въпреки това да не забелязва как самият той постепенно отказва на Бога плода от повереното му.
Затова въпросът на Христос не бива да остава само в притчата. Какво става, когато години наред приемаме Божиите дарове, но не позволяваме от тях да се родят благодарност, милосърдие, покаяние и любов? Какво става, когато чуваме Божия призив, но всеки път намираме причина да го отложим? Какво става, когато постепенно започнем да вярваме, че никому не дължим отчет за начина, по който живеем?
Притчата говори и за съд. Христос не скрива това. Божието дълготърпение е огромно, но то не превръща човешката свобода в нещо без последици.
И все пак последната дума на Евангелието няма да бъде унищожението на лозарите. Христос веднага насочва вниманието към нещо друго:
„Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла.“
Мат. 21:42; срв. Пс. 117:22–23
Синът е отхвърлен. Но Божието дело не е победено. Тъкмо Онзи, Когото хората извеждат вън от лозето, ще стане крайъгълният Камък.
Как светите отци разбират лозето
Светите отци виждат в притчата не просто нравствен разказ, а цялата история на Божията грижа за човека.
Св. Йоан Златоуст обръща внимание най-напред на грижата на Стопанина. Бог не предава на лозарите пусто място, а Сам извършва необходимото: насажда лозето, огражда го, устройва лин и кула. Така Христос показва колко много е направил Бог за Своя народ и колко малко в сравнение с това е поискал от човека – да принесе плод.
Златоуст подчертава и друго: след първото насилие Бог не наказва веднага лозарите. Той изпраща отново Свои служители, а накрая и Своя Син. В това светият отец вижда удивителното Божие дълготърпение. Съдът идва не защото Бог бърза да накаже, а след многократно отхвърляне на Неговия призив.
В тълкуванието на блажени Теофилакт Български слугите са Божиите пророци, изпращани към народа, а Синът е Самият Христос. Особено страшни са думите на лозарите: „Този е наследникът.“ Те показват, че в логиката на притчата отхвърлянето вече не може просто да бъде оправдано с неразбиране. Наследникът е разпознат и въпреки това е изведен вън от лозето и убит.
Така светоотеческото тълкуване ни помага да видим нещо съществено: в центъра на притчата стоят едновременно Божията щедрост, Божието търпение и човешката отговорност.
Бог дава лозето. Бог изпраща слугите. Бог изпраща дори Сина. Но плодът не може да бъде принесен вместо човека.
И затова притчата остава въпрос и към всеки от нас: как отговарям на грижата, която Бог вече е положил за моето спасение?
„Камъкът, който отхвърлиха зидарите“
След като слушателите сами произнасят присъдата над злите лозари, Христос насочва вниманието им към Писанието:
„Нима не сте никога чели в Писанията: камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни?“
Мат. 21:42
Тук притчата достига отвъд самото лозе.
Синът е изведен вън и убит. Ако разказът завършваше там, би изглеждало, че злите лозари поне за миг са постигнали онова, което желаят. Наследникът е премахнат. Гласът, който им напомня за Стопанина, е заглушен.
Но Христос показва, че човешкото отхвърляне не може да отмени Божията воля.
Отхвърленият Камък става крайъгълен.
Светите отци виждат в тези думи ясно указание към Самия Христос. Онзи, Когото човеците ще отхвърлят и предадат на смърт, чрез Възкресението ще стане основата на новия Божи народ. Това, което в човешките очи изглежда като поражение, се превръща в начало.
Тук има и нещо особено важно за разбирането на цялата притча. Бог не зависи от верността на лозарите, за да осъществи Своето дело.
Лозарите могат да откажат плода, могат да прогонят слугите и могат да отхвърлят Сина. Но не могат да направят Бога безсилен.
Именно затова предупреждението в притчата не трябва да ни води към отчаяние, а към покаяние. Докато човекът може да чуе гласа на Стопанина, все още може да промени начина, по който живее в повереното му лозе.
Чие е лозето?
В края остава един прост въпрос:
Живея ли като собственик на онова, което всъщност ми е поверено?
Може би това е въпросът, който събира цялото евангелско четиво. Не е грях да имаме дом, имущество, способности, работа или положение. Не е грях да се радваме на плодовете на труда си. Опасността започва тогава, когато забравим Кому дължим самия живот, в който всичко това е станало възможно.
Тогава благодарността постепенно се превръща в самодостатъчност. „Бог ми даде“ става „аз постигнах“. „Бог ми повери“ става „това е мое“. А накрая може да се появи и мисълта на лозарите: не искам никой да има право над моето лозе.
Христос разрушава тази илюзия.
Нашият живот е истински наш – даден ни е със свобода и отговорност. Но той остава и Божи дар. Затова един ден въпросът няма да бъде само колко сме придобили, колко сме построили или колко сме постигнали.
Въпросът ще бъде: какъв плод принесе онова, което ти беше поверено? Любов ли израсна от него? Милосърдие? Вяра? Прошка? Грижа за другия? Покаяние?
Това са плодовете, които не обедняват лозето, когато бъдат дадени на Стопанина. Напротив – именно чрез тях то изпълнява предназначението си. В този смисъл днешната притча естествено продължава темата за Божиите дарове и човешката отговорност, която Църквата ни припомня и в други евангелски четива, като например в Осма неделя след Петдесетница.
Миналата неделя богатият младеж ни изправи пред въпроса какво притежава нас. Днес злите лозари поставят друг: какво наричаме свое, макар да сме го получили от Бога?
И отговорът започва с една проста истина, която лозарите забравиха:
Лозето е поверено на нас. Но Стопанинът остава Бог.
Често задавани въпроси
Какво означава лозето в притчата за злите лозари?
В непосредствения библейски смисъл лозето насочва към Божия народ и към грижата, която Бог е положил за него. Светоотеческото тълкуване подчертава, че Стопанинът предварително е направил всичко необходимо – насадил е лозето, оградил го е, изкопал е лин и е съградил кула. В духовен план образът ни напомня и че животът, способностите и възможностите ни са Божии дарове, поверени ни със свобода и отговорност.
Кои са слугите, изпратени от стопанина?
В контекста на притчата и в светоотеческото тълкуване слугите са Божиите пратеници и пророци, които многократно призовават народа към вярност и покаяние. Повторното им изпращане разкрива и Божието дълготърпение – след отхвърлянето Бог не прекратява веднага Своя призив към човека.
Кой е синът и наследникът в притчата?
Синът е образ на Иисус Христос. След многократно изпращаните слуги стопанинът изпраща своя син, а Христос чрез този образ насочва към собственото Си отхвърляне и смърт. Именно появата на Сина превръща притчата от разказ за неверни лозари в ясно христологично предупреждение.
Какво означават думите „Хайде да го убием и да завладеем наследството му“?
Те разкриват крайната заблуда на лозарите – желанието да запазят лозето, като премахнат наследника. В духовен план това е образ на човешкото изкушение да желаем Божиите дарове, но да не желаем самия Дарител: живот без Бога, свобода без отговорност и лозе без Стопанина.
Какъв плод очаква Бог от човека?
Притчата не представя човека просто като пазител на полученото. Повереното лозе трябва да даде плод. В християнския живот този плод се проявява в любов, милосърдие, вяра, прошка, покаяние и грижа за другия. Въпросът не е само какво сме получили от Бога, а какво е израснало от полученото.
Какво означава „Камъкът, който отхвърлиха зидарите“?
Христос отнася към Себе Си библейския образ на отхвърления камък, който става „глава на ъгъла“. Отхвърлянето и смъртта на Сина не могат да осуетят Божието дело. Чрез Възкресението отхвърленият Христос става крайъгълният Камък и онова, което изглежда като поражение, се превръща в начало.
Какво е основното послание на Тринадесета неделя след Петдесетница?
Евангелието ни кара да се запитаме чие е лозето. Животът действително ни е даден със свобода и отговорност, но той остава Божи дар. Опасността започва, когато „Бог ми повери“ постепенно се превърне в „това е мое“. Затова притчата пита не само какво притежаваме, а какъв плод принасяме от онова, което Бог ни е поверил.
Продължете духовното си пътешествие
Притчата за злите лозари ни напомня, че животът не е притежание без отговорност, а дар, поверен от Бога. Стопанинът е насадил лозето, погрижил се е за него и очаква плод. Духовната опасност започва тогава, когато забравим Дарителя и постепенно превърнем „Бог ми повери“ в „това е мое“.
Ако тази статия ви е била полезна, разгледайте и останалите публикации в Karmil.eu, посветени на неделните евангелски четива, православната вяра, тълкуванието на Свещеното Писание, светоотеческото наследство и духовния живот.
В Karmil.eu ще откриете богословски статии, жития на светци, православни проповеди, исторически изследвания и духовни размисли, които търсят връзката между евангелското слово и живота на съвременния човек.
Автор: о. Мирослав Николов – Издателство „Кармил“
Този текст е част от духовното служение на Издателство „Кармил“. При споделяне, моля, посочвайте автора и източника и поставяйте активен линк към оригиналната публикация в Karmil.eu. Уважението към словото е уважение към Истината, за която то свидетелства.
