„Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“ Думите на Христос не са призив човек да търси страданието, а да избере Него дори когато верността има цена.
„Който иска да върви след Мене“
Неделята след Въздвижение на Честния Кръст Господен отново поставя Кръста пред нас. Но този път Христос не говори само за Своя Кръст. Той говори и за нашия:
„Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“
Марк 8:34
Тези думи не стоят изолирано. Непосредствено преди тях Петър изповядва Иисус като Христос, а Господ за пръв път открито говори за Своите страдания, смърт и Възкресение. Кръстът на ученика може да бъде разбран само в светлината на Христовия Кръст, както ясно показва и целият евангелски контекст на Марк 8:27–38.
Познаваме тези думи толкова добре, че понякога преставаме да чуваме колко необикновени са те. Христос не започва с кръста, нито дори със себеотричането. Започва с думите: „Който иска…“
В самото начало на този труден път стои човешката свобода. Христос не принуждава никого да Го последва. Не обещава и лесен път, за да привлече повече последователи. Той казва открито какво означава да бъдеш Негов ученик и оставя човека свободно да отговори.
Блажени Теофилакт Български обръща внимание именно на тази свобода: Господ отправя призива Си към всички, но не принуждава никого, защото казва „който иска“. Това прави думите Му още по-сериозни.
Кръстът не е нещо, което Бог насила поставя върху раменете ни. Преди него има решение: кого ще следвам?
Много неща могат да определят посоката на живота ни – желанието за успех, страхът от загуба, мнението на другите, стремежът към сигурност, собствените ни желания. Понякога дори не забелязваме кога те са започнали да водят вместо нас.
А Христос не казва просто: „Вярвай в Мен.“ Той казва: „Върви след Мене.“ Това означава движение, посока, избор, който трябва отново и отново да бъде правен в конкретния живот.
И едва тогава идват следващите думи: „Нека се отрече от себе си, да вземе кръста си…“ Защото човек не може истински да следва Христос и едновременно винаги да запазва себе си като последната мярка за всичко.
Рано или късно пътищата се разделят. И тогава въпросът вече не е дали Христовите думи ни харесват. Въпросът е много по-прост и много по-труден: Кого сме избрали да следваме?
„Нека се отрече от себе си“
Тези думи на Христос лесно могат да бъдат разбрани погрешно. Да се отречеш от себе си не означава да се намразиш. Не означава да смяташ личността си за безполезна, да потискаш всяко свое желание или да приемаш унижението като духовна добродетел.
Християнството не унищожава човешката личност. Напротив – Христос идва, за да възстанови човека и да му открие какво означава истински да живее.
Тогава от какво трябва да се отречем? От претенцията аз да бъда центърът и последната мярка на всичко.
Това е много по-трудно. Лесно е да следваме Христос, когато Неговият път съвпада с нашите желания. Истинското изпитание започва, когато Евангелието се изправи срещу онова, което сме решили, че непременно трябва да получим, запазим или защитим.
Тогава се появяват въпросите:
Ще простя ли, когато предпочитам да остана обиден?
Ще кажа ли истината, когато мълчанието е по-изгодно?
Ще постъпя ли по съвест, когато компромисът е по-лесен?
Ще остана ли верен на Христос, когато това вече не ми носи удобство или одобрение?
Именно тук себеотричането престава да бъде абстрактна духовна дума. То означава да кажа: „Не всичко, което искам, непременно е добро за мен. Не всичко, което ми е удобно, непременно е правилно. Не аз съм последната мярка.“
Това не прави човека по-малък. Напротив, освобождава го от най-тясната възможна вселена – онази, в която всичко започва и завършва със собственото му „аз“.
И точно след тези думи Христос казва: „Да вземе кръста си.“ Защото в момента, в който престанем винаги да избираме себе си, верността започва да има цена.
„Да вземе кръста си“
В ежедневния език често наричаме „кръст“ всяка тежест, която ни се е паднала – болест, загуба, труден човек, семейна грижа, несполука. Но Христовите думи означават нещо повече.
Не всяко страдание само по себе си е кръст.
Болката може да дойде независимо от нашата воля. Болестта не пита дали сме готови. Загубата може да ни връхлети внезапно. Страданието не става автоматично Христов кръст. Но и неволно дошлите болка, болест или изпитание могат да бъдат понесени като християнски кръст, когато в тях човек не се отделя от Христос, а остава в доверие, молитва и вярност.
Християнинът не е призван да търси подобни страдания, нито да вярва, че колкото повече страда, толкова по-близо непременно е до Бога. Християнството не е култ към болката. Смисълът на Кръста не може да бъде отделен от Христос и от любовта, която остава вярна докрай.
Кръстът в Неговите думи е неразделен от онова, което следва: „…и Ме последва.“ Затова кръстът започва да се разкрива там, където следването на Христос има цена.
Да простиш, когато обидата ти дава право да отвърнеш.
Да останеш честен, когато лъжата би решила проблема.
Да не изоставиш човек, когато любовта вече изисква жертва.
Да запазиш вярата си, когато тя не ти носи нито изгода, нито одобрение.
Тогава кръстът вече не е просто тежест, която животът е поставил върху нас. Той става съзнателната цена на верността.
И тук има една важна граница. Християнинът не трябва да търси страданието, за да докаже вярата си. Не е необходимо сами да си създаваме кръстове. Достатъчно трудно е да останем верни на Христос в изпитанията, които животът поставя пред нас.
Затова въпросът не е: „Колко страдам?“ А: „Кого следвам в своето страдание?“
Защото самата болка още не прави кръста Христов. Кръстът започва там, където човек избира да остане с Христос, въпреки цената.
„Който иска да спаси душата си, ще я погуби“
След думите за кръста Христос произнася един от големите парадокси на Евангелието:
„Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.“
Марк 8:35
На пръв поглед тези думи звучат почти противоречиво. Нима човек не трябва да пази живота си? Трябва. Животът е Божи дар.
Но Христос говори за друга опасност – човек толкова силно да се вкопчи в себе си, че постепенно да превърне собственото си оцеляване, спокойствие и сигурност в най-висшата цел.
Тогава започваме да пресмятаме всичко според това какво можем да загубим. Мълчим, за да не пострадаме. Отстъпваме от съвестта си, за да запазим положението си. Не обичаме докрай, защото любовта ни прави уязвими. Не прощаваме, защото трябва да се разделим с правото си да бъдем обидени.
И постепенно, докато внимателно пазим живота си, можем да изгубим именно онова, което го прави истински живот.
Христос предлага обратния път. Не безразсъдно презрение към живота, а свобода от страха постоянно да пазим себе си.
Човекът, който може да даде време, сили, удобство, прошка, любов и вярност заради Христос и Евангелието, не става по-беден. Той открива, че животът придобива смисъл именно когато престане да бъде затворен само в себе си.
Това е парадоксът на Кръста. Христос отдава живота Си на Кръста – и чрез Него идва животът. А Неговият ученик постепенно разбира: понякога човек губи живота си не когато го отдава, а когато прекалено много се страхува да го даде.
„Каква полза за човека, ако придобие цял свят?“
След това Христос задава въпрос, който не е изгубил нищо от силата си:
„Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“
Марк 8:36
Христос не казва, че успехът е грях. Не осъжда труда, имуществото или стремежа човек да изгради нещо добро в живота си. Той задава друг въпрос: Каква е цената?
Можем да спечелим много и едновременно с това незабелязано да започнем да губим себе си.
Може да запазим положението си, но да направим компромис със съвестта.
Може да увеличим имуществото си, но постепенно да престанем да виждаме човека до нас.
Може да спечелим одобрението на другите, но да започнем да живеем според техните очаквания.
Може дори да постигнем онова, за което дълго сме мечтали, и едва тогава да открием колко много сме оставили по пътя към него.
Затова Христовият въпрос не е насочен само към богатите или властните. Той е отправен към всеки човек. Защото всеки от нас има своя „цял свят“ – нещото, заради което е изкушен да каже: „Само това да не изгубя.“
И точно там може да се окаже най-дълбоката ни зависимост. Евангелието не ни кара да се страхуваме от успеха. То ни учи да не плащаме за него с онова, което не може да бъде купено обратно.
Затова въпросът на Христос остава пред всеки от нас: Какво печеля – и какво губя, докато печеля?
„Какво бих отказал да изгубя заради Христос?“
След всички думи за себеотричането, кръста, живота и душата Евангелието ни оставя пред един много личен въпрос. Не просто: „Какъв е моят кръст?“ А: „Има ли нещо, което не бих позволил на Христос да докосне?“
Може да бъде положението, което сме постигнали. Сигурността, към която сме се привързали. Мнението на другите за нас. Желание, от което не искаме да се откажем. Обидата, която продължаваме да пазим. Или убеждението, че непременно ние трябва да бъдем прави.
Всеки човек има място, където думите „да бъде Твоята воля“ стават особено трудни. И може би точно там започваме истински да разбираме думите: „Който иска да върви, след Мене…“
Христос не обещава, че следването Му ще бъде без цена. Но и не ни призовава към безсмислено страдание. Той ни призовава към живот, в който нито страхът, нито удобството, нито собственото ни „аз“ имат последната дума.
Последната дума принадлежи на любовта.
Затова Неделята след Въздвижение не ни пита колко тежък е животът ни. Тя ни поставя пред нещо много по-дълбоко: Кого следваме, когато пътят стане труден?
Кръстът не е целта на християнския път. Христос е целта. А кръстът е онова, което човек понякога трябва да понесе, защото е решил да не се отделя от Него. Този път не завършва със страданието, а води към победата на Възкресението.
Затова не е нужно да търсим кръста. Нужно е да следваме Христос.
И когато верността има цена – да не сменяме посоката.
Често задавани въпроси
Какво е Неделя след Въздвижение?
Неделя след Въздвижение е неделята след празника Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен. Евангелското четиво от Марк 8:34–38; 9:1 насочва вниманието към Христовия призив човек свободно да се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Го последва.
Какво означават думите „да вземе кръста си“?
Да вземем кръста си не означава просто да понасяме житейските трудности. В контекста на Евангелието кръстът е свързан със следването на Христос и с готовността да останем верни на Него дори когато тази вярност изисква жертва.
Всяко страдание ли е кръст?
Не всяко страдание само по себе си автоматично се превръща в Христов кръст. Болестите, загубите и изпитанията могат да дойдат независимо от нашата воля. Те могат да бъдат понесени като кръст, когато сред тях човек остава с Христос и не позволява болката да го отдели от вярата, любовта и надеждата.
Какво означава човек да се отрече от себе си?
Себеотричането не означава човек да се мрази или да смята личността си за безполезна. То означава да престане да поставя собственото си желание, удобство и интерес като последна мярка за добро и зло и да се учи да съобразява живота си с Христос и Евангелието.
Защо Христос казва „който иска“?
Думите „който иска“ показват свободния характер на Христовия призив. Христос не принуждава човека да Го следва. Той разкрива пътя на ученичеството и оставя човека свободно да отговори на Неговия призив.
Какво означава „Каква полза за човека, ако придобие цял свят“?
Христос поставя въпроса за истинската цена на онова, което преследваме. Успехът, имуществото и общественото признание не са сами по себе си зло, но се превръщат в духовна опасност, ако заради тях човек жертва съвестта, любовта, вярата или отношенията си с Бога и ближните.
Трябва ли християнинът да търси страданието?
Не. Християнството не е култ към болката и човек не е призван сам да си създава страдания. Християнинът е призван да следва Христос. Когато по този път верността, любовта и истината имат цена, тогава се разкрива и смисълът на носенето на кръста.
Продължете духовното си пътешествие
Неделята след Въздвижение ни напомня, че Кръстът не е просто образ на житейската тежест. Христос не ни призовава да търсим страданието, а да Го следваме – свободно, съзнателно и вярно дори когато този избор има цена.
Да вземем кръста си означава да не позволяваме на страха, удобството или собственото ни „аз“ да определят последната посока на живота ни. Защото кръстът не е целта на християнския път. Христос е целта.
Ако тази статия ви е била полезна, продължете духовното си пътешествие в Karmil.eu, където ще откриете още православни статии, неделни евангелски размисли, жития на светци, проповеди и текстове за вярата и духовния живот.
Автор: о. Мирослав Николов – Издателство „Кармил“
Този текст е част от духовното служение на Издателство „Кармил“. При споделяне, моля, посочвайте автора и източника и поставяйте активен линк към оригиналната публикация в Karmil.eu. Уважението към словото е уважение към Истината, за която то свидетелства.
