Духовно-музикален размисъл върху Adagio in G minor
Има мелодии, които не остаряват, защото не принадлежат на времето. Adagio in G minor е една от тях. Тази музика, приписвана на Албинони, но родена от сърцето на музиколога Ремо Джазото, звучи като въздишка на света след буря. Казват, че била открита сред руини след война. Легенда или не, Adagio наистина говори така – като спомен, който оцелява в праха и пепелта.
В нея няма показност и вик. Има тиха болка, превърната в красота. Органът диша като душа, която си спомня, а струнните изговарят онова, което човек не може да изрече. Така тъгата става чиста, болката – очистване, а мълчанието – молитва.
Когато слушаме Adagio, усещаме, че Бог говори понякога не чрез радостта, а чрез онази нежна скръб, която връща човека към себе си. Това е музика на прошката и паметта. На света, който си позволява да мълчи и да обича въпреки всичко.
Слушай и чети
- Слушай записа: Giazotto: Adagio in G Minor – Berliner Philharmoniker (YouTube / YouTube Music)
- Свързан очерк: Passacaglia – мост между две души (Хендел и Халворсен)
- От същия цикъл: Зимата на Вивалди – когато студът се превръща в молитва
По статията работи о. М. Николов