08 януари 2026 г. · Статия и пастирски коментар
Богословско и пастирско разграничение
Всяка култура носи своята памет. Паметта на народите е сложна, многопластова и често по-стара от самото им християнство. Българската култура не прави изключение. В нея съжителстват пластове от различни епохи – предхристиянски, християнски, възрожденски и съвременни.
Сред тези пластове се намират и т.нар. кукерски обичаи – ярки, шумни и силно образни традиции, възникнали в стария селски свят. Те безспорно са част от културното наследство, което етнографията изучава, музеите съхраняват, а фестивалите представят.
Но тук възниква въпросът, който Църквата не може да избегне: какво е мястото на кукерските обичаи в живота на православния християнин?
Произходът – не за осъждане, а за разбиране
Кукерските обичаи възникват в предхристиянски контекст. Първоначално те са били свързани с цикъла на природата и сезоните, със страха от злото и неизвестното, както и с желанието за плодородие, здраве и защита чрез символни действия.
Тези обичаи не са плод на зла воля, а на човешкия стремеж към ред, сигурност и живот – стремеж, който съществува във всяка култура и епоха. Проблемът не е в този стремеж. Проблемът е къде човек го насочва.
Християнският отговор – промяна на източника, не на нуждата
Християнството не отрича човешката нужда от защита, благословение, здраве и надежда. Напротив – то я разкрива в пълнота. Но я насочва не към ритуал, маска или символ, а към живия Бог.
Православната вяра изповядва, че злото не се прогонва с шум, а с кръстното знамение и молитвата; че благословението не идва от образ, а от Бога; че животът не се поддържа чрез ритуал, а чрез покаяние, изповед и Причастие.
Тук не става дума за отричане на културата, а за ясно духовно разграничение.
Съвременният контекст и пастирската отговорност
В наши дни повечето хора възприемат кукерските обичаи като фолклор, като културно събитие или фестивал, без съзнателна вяра в тяхната „магическа“ функция. Това изисква пастирска трезвост.
Не всеки, който гледа или участва формално, извършва идолопоклонство. Много хора просто не са научени да различават духовното от културното. Затова Църквата не е призвана да плаши, а да просвещава. По сходен пастирски начин разграничавахме и темата за маскарадната култура при Хелоуин и духовната подмяна, както и по-общо за духовната трезвост в епохата на шума в статията Когато светът крещи, пази тишината.
Разграничението, което Църквата прави
Църквата не воюва с културата и не отрича историческата памет на народите. В различните православни страни могат да се срещнат маскарадни и карнавални практики, останали като фолклор. Общият принцип е един и същ: културата може да съществува, но духовният център остава Христос. Когато обичаят се представя като „фестивал“ или „етнографска сцена“, той се описва като култура. Когато обаче се превръща в средство за „гонене на зло“, „привличане на плодородие“ или „гарантиране на здраве“ извън Бога, тогава вече говорим за духовно смесване.
Православният християнин е призван:
- да познава произхода на обичаите;
- да не им приписва духовна сила;
- да не търси чрез тях защита, здраве или благословение;
- да не смесва културното с тайнствения живот на Църквата.
Това разграничение не е израз на страх, а на духовна зрялост.
Пастирският път
Пастирският път не започва с обвинение, а с разбиране. Много съвременни хора участват в подобни традиции не защото вярват в тяхната сила, а защото така са израснали, защото ги възприемат като част от местната култура или защото не са се замисляли за духовния им произход.
Затова задачата на Църквата не е да заклеймява, а да обяснява. По същия начин, по който Църквата говори за хороскопи, суеверия или „енергии“, тя говори и за народните обичаи: спокойно, търпеливо и ясно. Не всичко старо е духовно полезно, но и не всичко старо изисква война.
Истината се ражда тогава, когато човек разбере: какво е култура, какво е вяра и защо Христос не е просто още един елемент в традицията, а нейният преход към нов живот.
Християнството не е унищожило народите, които е срещнало. То ги е преобразило. Затова и днес Църквата не отнема човешката култура, а я поставя в светлината на Христос, където всичко намира истинското си място.
Заключение – културата остава, центърът е Христос
Православната Църква не се страхува от културата и не отрича историческата памет на народите. Тя знае, че човекът живее не само с догмати, но и с обичаи, символи и традиции, които са се трупали през вековете.
Но Църквата пази нещо по-ценно от традицията – чистотата на вярата и яснотата на духовния път.
Кукерските обичаи могат да бъдат разглеждани като част от културното наследство. Те могат да бъдат изучавани, съхранявани и представяни като фолклор. Но те не могат да бъдат източник на духовна сила, благословение или спасение.
Истинската свобода не идва от това да отричаме всичко старо, нито от това да приемаме всичко безразборно. Тя идва от разграничението – да знаем кое е култура и кое е вяра, кое е човешко търсене и кое е Божи отговор.
Църквата не плаши, а учи. Не заклеймява, а просвещава. Не отнема културата, а показва нейното място. И когато Христос остане в центъра на живота ни, всичко останало застава на своето място – без страх, без крайности и без духовно смесване.
Източници и препратки
- „Кукери и зимни маскирания“ (Българска етнография)
- UNESCO: Surova folk feast in Pernik region
- Българска Патриаршия: „За кукерството“
Често задавани въпроси (FAQ)
Може ли християнин да гледа кукерски шествия?
Да, когато ги възприема като културен или фолклорен феномен, без да им приписва духовна сила и без да ги превръща в „ритуал за благословение“.
Грях ли е участието в кукерски обичаи?
Греховно става тогава, когато човек търси чрез тях защита, здраве или благословение извън Бога, или когато съзнателно приема суеверния им смисъл.
Трябва ли да забраняваме тези обичаи?
Църквата не е институция за културни забрани, а за духовно просвещение. Най-силният отговор е ясното учение и възпитанието във вяра.
Как да говорим на децата за кукерите?
Спокойно и ясно: това е част от фолклора, но ние не вярваме, че маски или шум „гонят злото“. Ние се молим, правим кръстния знак и живеем с Христос.
Защо Църквата е внимателна към подобни традиции?
За да пази чистотата на вярата и яснотата на упованието в Христос, и за да не се смесва духовният живот с суеверие и магическо мислене.