На двадесет и четвърти юни Църквата празнува раждането на последния пророк на Стария Завет и Предтеча на Спасителя.
I. Раждане, което променя историята
Има раждания, които носят радост на едно семейство. Има раждания, които оставят следа в един народ. Но има и такива, които се превръщат в част от историята на човешкото спасение.
Такова е раждането на свети Йоан Кръстител.
Когато Църквата празнува този ден, тя не си спомня просто появата на едно дете на света. Тя вижда началото на велико Божие дело. След векове на очакване и пророчества Господ започва да подготвя хората за идването на Месията.
Затова празникът на Рождество на свети Йоан Кръстител е изпълнен с особена духовна светлина. Той стои на прага между старото и новото време. Старозаветните обещания вече са близо до своето изпълнение. Скоро ще се роди Христос. Скоро светът ще чуе благата вест за спасението.
Но преди това трябва да се появи онзи, който ще подготви пътя.
Този човек е Йоан.
Още неговото раждане свидетелства, че Бог не е забравил Своя народ. Той продължава да действа тихо, но сигурно. Не чрез армии и царе. Не чрез сила и власт. А чрез едно дете, родено в дома на двама възрастни праведници.
Историята започва скромно. Но нейният край ще достигне бреговете на Йордан, пустинята, проповедта на покаянието и срещата с въплътения Божи Син.
Така рождението на свети Йоан Кръстител става първата утринна светлина преди изгрева на Христовото слънце.
II. Когато надеждата изглежда угаснала
Евангелието ни разказва за двама праведни хора – свещеника Захария и неговата съпруга Елисавета. Те не били богати. Не заемали високи места в обществото. Не оставили след себе си дворци или войски. Но притежавали нещо по-ценно – живеели с вяра в Бога и се стараели да изпълняват Неговите заповеди.
Светото Писание свидетелства, че и двамата били праведни пред Господа.
И все пак в живота им имало една болка. Нямали деца.
Днес това може да ни изглежда просто като семейна скръб. В древния Израил обаче бездетността често се възприемала като тежко изпитание. Годините минавали. Надеждите постепенно отслабвали. Молитвите оставали без видим отговор.
Колко пъти вероятно Захария и Елисавета са се молили за рожба? Колко пъти са чакали? Колко пъти са се надявали?
Евангелието не ни разказва тези подробности. Но всеки човек, който е чакал дълго нещо важно в живота си, може да разбере тяхното състояние.
И все пак те не се отвърнали от Бога.
Това е най-важното.
Мнозина вярват, когато всичко върви добре. Мнозина благодарят, когато получават желаното. Но истинската вяра се проявява тогава, когато човек продължава да се моли дори когато не разбира защо Господ мълчи.
Точно такава била вярата на Захария и Елисавета.
Те остарявали. Човешките надежди постепенно угасвали. Но доверието им в Бога не угаснало.
И тогава се случило нещо, което никой вече не очаквал.
Господ решил да отговори.
Не защото бил забравил техните молитви. Не защото едва сега ги чул. А защото бил определил най-подходящото време.
Това е урок, който остава важен за всеки християнин и днес. Божият отговор невинаги идва веднага. Понякога между молитвата и изпълнението стоят години. Понякога стоят десетилетия. Понякога човек вече мисли, че надеждата е изгубена.
Но за Бога няма закъснели чудеса.
Там, където човешките възможности свършват, често започва Неговото действие.
Така било и в дома на Захария и Елисавета. Когато всичко изглеждало невъзможно, Господ подготвял раждането на човека, който щял да стане Предтеча на Христос.
И онова, което за хората изглеждало край на надеждата, се оказало начало на едно велико спасително дело.
III. Ангелската вест в храма
Един ден Захария изпълнявал своето свещеническо служение в Йерусалимския храм. За него това не било нещо необичайно. През годините многократно бил заставал пред светилището, отправял молитви и кадял тамян пред Господа. Денят изглеждал като всеки друг.
Но именно в такива обикновени дни Бог често извършва необикновени неща.
Докато Захария кадял в храма, пред него се явил ангел Господен. Евангелието разказва, че ангелът стоял отдясно на кадилния олтар. При тази гледка старият свещеник се смутил и бил обзет от страх. Това е напълно разбираемо. Не всеки ден човек вижда небесен пратеник. Още по-малко в святото място, където извършва своето служение.
Но ангелът веднага го успокоил:
„Не бой се, Захарие, понеже твоята молитва биде чута.“
Тези думи съдържат дълбок смисъл.
Колко години били минали от времето, когато Захария и Елисавета най-силно молели Бога за дете? Колко пъти са повтаряли същата молитва? Може би дори самият Захария вече не очаквал подобен отговор.
Но пред Бога няма забравени молитви.
Това, което на човека му изглежда отдавна отминало, за Господа остава живо и действащо.
След това ангелът му възвестил нещо удивително. Елисавета щяла да роди син. Името му трябвало да бъде Йоан.
Но още по-необикновено било призванието на това дете. То нямало просто да стане добър човек или уважаван учител. Ангелът казал, че той ще бъде велик пред Господа, ще се изпълни със Светия Дух още от утробата на майка си и ще обърне мнозина към Бога.
Така Захария чул не само вест за раждане, но и пророчество за бъдеща мисия.
Детето, което щяло да се роди, не принадлежало само на своето семейство. То принадлежало на цялата история на спасението. То щяло да бъде човекът, който ще подготви народа за идването на Месията.
Тук за първи път в евангелския разказ се разкрива колко близо е вече Христовото явяване в света. След векове на очакване небето отново говори. След дълго мълчание отново прозвучава пророчески глас. И първите думи на тази нова епоха са отправени към един възрастен свещеник, който стои в молитва пред Бога.
Така започва историята на Предтечата. Не сред шум и тържества. Не сред дворци и царски тронове. А в тишината на храма, където една стара молитва получава своя отговор.
IV. Мълчанието като урок по вяра
Колкото и удивителни да били думите на ангела, Захария трудно могъл да ги приеме. Той бил човек на вярата, но също така бил и човек на опита. Пред очите си виждал годините, които били минали. Виждал старостта на себе си и на своята съпруга. Знаел какво е възможно според човешките представи.
Затова попитал:
„По какво ще узная това? Защото аз съм стар, а жена ми е в напреднала възраст.“
Това не бил въпрос на любопитство. Това било колебание.
Захария чул Божията вест, но не успял напълно да повярва в нея.
Тогава ангелът му открил кой е:
„Аз съм Гавриил, който предстои пред Бога.“
Същият архангел, който по-късно ще благовести и на Пресвета Богородица.
След тези думи ангелът съобщил, че Захария ще остане ням до деня, когато обещаното се изпълни.
Това наказание ли било?
На пръв поглед може да изглежда така. Но Църквата вижда в него и нещо повече.
Това било лекарство за съмнението.
Понякога Бог допуска изпитание не за да унижи човека, а за да го научи на по-дълбоко доверие. Захария трябвало да премине през мълчание, за да се научи да слуша.
Колко често и ние постъпваме като него? Молим се за помощ, за изцеление, за решение на трудностите си. А когато Господ започне да действа по начин, който не очакваме, започваме да се съмняваме.
Казваме, че вярваме, но често поставяме граници на Божието действие според собствените си представи за възможното и невъзможното.
Историята на Захария ни напомня, че Бог не е ограничен от човешките сметки. Той може да даде дете на възрастни родители. Може да въздигне смирените. Може да отвори път там, където човек вижда само прегради. Може да извърши чудо дори когато всички са изгубили надежда.
След срещата с ангела Захария излязъл при народа, но вече не можел да говори. Хората разбрали, че в храма се е случило нещо необикновено. А старият свещеник се завърнал у дома с мълчание на устните, но с велика тайна в сърцето.
Дните минавали. Месеците също. И постепенно обещанието започнало да се изпълнява.
Елисавета заченала.
Това, което изглеждало невъзможно, станало реалност.
А мълчанието на Захария се превърнало в живо свидетелство, че Божието слово никога не остава без плод.
Понякога Господ говори чрез думи. Понякога чрез събития. А понякога чрез тишина.
И именно в тази тишина Захария се подготвял за деня, в който ще прегърне своя син и ще види с очите си началото на Божието обещание.
V. Детето, наречено Йоан
Настъпил денят, който Захария и Елисавета чакали толкова години.
Родило се дете.
Домът им се изпълнил с радост. Роднини и съседи дошли да споделят щастието им. Всички виждали в случилото се особена Божия милост. Невъзможното станало възможно. Старостта била озарена от нов живот.
Но Господ бил подготвил още един знак.
Когато дошло време детето да получи име, събралите се очаквали то да бъде наречено Захария, както било обичайно според семейната традиция.
Тогава Елисавета казала:
„Не, а ще се нарече Йоан.“
Хората се учудили. В рода нямало човек с такова име. Обърнали се към Захария, който все още не можел да говори, и го попитали как трябва да бъде наречено детето.
Той поискал дъсчица за писане и написал:
„Йоан му е името.“
Не „ще бъде“. Не „нека бъде“. А „Йоан му е името“.
Сякаш вече нямало място за колебание. Сякаш след месеците на мълчание вярата му била станала твърда и ясна.
В същия миг езикът му се развързал и той отново проговорил. Първите му думи не били оплакване за преживяното. Не били разказ за чудото. Не били думи за самия него.
Първите му думи били прослава към Бога.
Това е една от най-красивите сцени в Евангелието. Човекът, който дълго време не е могъл да говори, използва възвърнатия си глас не за себе си, а за благодарност към Господа.
Самото име Йоан носи дълбок смисъл. То означава: „Бог е милостив“ или „Божията благодат“.
И наистина целият живот на това дете ще бъде свидетелство за Божията милост. Милост към неговите родители. Милост към Израил. Милост към цялото човечество, което скоро ще посрещне Спасителя.
Още от първия ден името на Йоан говорело за Божието действие. Не за човешка заслуга. Не за семейна гордост. Не за земна слава. А за благодатта, която Господ дарява на света.
Затова хората започнали да се питат:
„Какво ли ще стане от това дете?“
Този въпрос се носел от уста на уста из цялата околност.
И наистина никой още не можел да си представи каква ще бъде неговата мисия. Никой не знаел, че това дете един ден ще застане край бреговете на Йордан. Че ще призовава към покаяние. Че ще кръщава народа. И че ще посочи с ръка Онзи, Когото светът чака от векове.
Но Божият промисъл вече действал.
Детето било родено. Името било дадено. А пътят към великото служение на Предтечата вече бил започнал.
VI. Предтечата на Господа
Сред многото светци, които Църквата почита, свети Йоан Кръстител има особено място. На него е дадено име, което не носи никой друг.
Той е Предтечата.
Това означава човекът, който върви преди Господа, за да подготви Неговия път.
Още преди раждането му ангелът възвестил, че това дете няма да живее обикновен живот. Неговото призвание било определено от Бога. То трябвало да стане глас, който ще събуди народа, пророк, който ще призове към покаяние, и свидетел, който ще посочи на света Спасителя.
Йоан е последният велик пророк на Стария Завет и първият, който с очите си вижда идването на Месията. В неговата личност се срещат двете епохи. Той принадлежи на старозаветното очакване, но вече стои на прага на Новия Завет.
Това прави неговото служение уникално.
Пророците преди него говорят за Христос отдалеч. Те възвестяват, че Той ще дойде. Йоан обаче не само пророкува. Той Го посочва. Той вижда Господа и казва: „Ето Агнецът Божий, Който взема върху Си греха на света.“
Затова Предтечата е повече от обикновен пророк. Той е мост между обещанието и изпълнението.
Животът му от самото начало бил насочен към тази мисия. Той не търси удобство. Не се стреми към обществено положение. Вместо това избира пустинята. Там, далеч от шумните градове и човешката суета, той се подготвя за своето служение чрез молитва, пост и духовна чистота.
Колко различен изглежда този избор в очите на съвременния човек.
Днес светът учи хората да се показват, да се рекламират, да привличат внимание към себе си. Йоан прави точно обратното. Той се отдалечава от света, за да може по-ясно да чуе Божия глас.
И когато настъпва времето за неговата мисия, думите му имат сила именно защото животът му съответства на тях. Хората усещат, че пред тях стои човек, който не проповядва нещо, което сам не живее.
Затова народът се стича към него. Не защото е богат. Не защото е влиятелен. Не защото върши чудеса. А защото говори истината.
Тази истина често е трудна за слушане. Тя призовава към покаяние. Към промяна на живота. Към връщане при Бога.
Но именно така Предтечата изпълнява своето служение.
Той разчиства пътя.
Както някога пред царете изпращали хора да подготвят пътя за тяхното идване, така и Йоан подготвя духовния път за Христос. Не пътища от камък и пръст. А пътища в човешките сърца.
И в това се крие неговото величие.
Той не основава царство. Не оставя книги. Не събира богатства. Не строи храмове.
Но подготвя човечеството за най-великата среща в неговата история – срещата с въплътения Божи Син.
Затова Църквата го почита не просто като пророк, а като Предтеча Господен. Човекът, който върви пред Христос и сочи към Него с целия си живот.
VII. Гласът в пустинята
Когато настъпило определеното от Бога време, Йоан напуснал тишината на пустинята и започнал своето служение. Той не дошъл с войска. Не носел знаци на власт. Не бил придружаван от богатство или слава. Появил се като обикновен човек, облечен в груба дреха от камилска вълна, с кожен пояс около кръста.
Храната му била проста. Животът му бил строг. Но думите му имали сила, която разтърсвала човешките сърца.
Евангелието нарича Йоан „глас на викащия в пустинята“. Това е удивително определение. Той не е наречен мъдрец. Не е наречен учител. Не е наречен чудотворец. Наречен е глас.
Защото неговата задача е не да говори за себе си, а да предаде Божия призив към хората.
А този призив бил кратък и ясен:
„Покайте се, защото се приближи царството небесно.“
Покаянието не означава просто съжаление за извършен грях. Не е моментно чувство. Не е кратко разкаяние. В библейския смисъл покаянието означава промяна на посоката. Промяна на ума. Промяна на сърцето. Промяна на живота.
Йоан призовавал хората да се обърнат към Бога не само с думи, но и с дела. Да бъдат честни. Да бъдат милосърдни. Да изоставят неправдата. Да се научат да живеят според Божията воля.
Това послание било толкова силно, че към него започнали да идват хора от Йерусалим, от Юдея и от околните земи край река Йордан. Сред тях имало бедни и богати. Прости хора и учени. Войници и митари. Всеки искал да чуе този необикновен проповедник.
Но Йоан не ласкаел никого. Той не приспособявал истината към желанията на слушателите. Когато виждал лицемерие, го изобличавал. Когато срещал гордост, я разобличавал. Когато хората се оправдавали със своя произход или положение, той им напомнял, че Бог гледа сърцето.
Затова неговата проповед била едновременно строга и спасителна. Строга, защото разкривала греха. Спасителна, защото показвала пътя към Божията милост.
Край водите на Йордан Йоан извършвал и кръщение на покаянието. Хората изповядвали греховете си и влизали във водата като знак за своето желание да започнат нов живот. Но самият Йоан добре знаел, че неговото служение е само подготовка.
Той непрестанно напомнял:
„Аз ви кръщавам с вода за покаяние; а Оня, Който иде след мене, е по-силен от мене.“
В тези думи се разкрива цялото величие на Предтечата. Въпреки че хиляди хора го слушали, той не насочвал вниманието към себе си. Въпреки че народът го почитал като пророк, той не приемал тази слава за своя. Въпреки че имал огромно влияние, той знаел, че е само предвестник на Някой несравнимо по-велик.
Така гласът в пустинята подготвял света за деня, в който край бреговете на Йордан ще се появи Самият Христос. И тогава мисията на Йоан ще достигне своя връх – да посочи на хората Божия Агнец, Който взема върху Себе Си греха на света.
VIII. „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“
Сред всички думи, които свети Йоан Кръстител е изрекъл през живота си, има една, която разкрива най-дълбоко неговото сърце:
„Той трябва да расте, пък аз да се смалявам.“
В тези няколко думи е събрано цялото величие на Предтечата.
След като Христос започнал Своето обществено служение, мнозина от хората, които преди слушали Йоан, започнали да следват Спасителя. Някои от учениците на Предтечата били обезпокоени от това. Струвало им се, че влиянието на техния учител намалява. Те виждали как все повече хора се събират около Христос.
От човешка гледна точка това можело да стане повод за ревност. Можело да породи огорчение. Можело да събуди желание за съревнование.
Но Йоан не мислел така.
Защото никога не бил възприемал своето служение като средство за собствена слава. Още от самото начало той знаел защо е изпратен. Не за да бъде център на вниманието. Не за да създаде свое движение. Не за да остане в историята като велик водач. А за да доведе хората до Христос.
Затова той отговаря с удивително смирение. Радва се, че хората отиват при Спасителя. Радва се, че неговата мисия се изпълнява. Радва се, че идва времето Христос да бъде познат на света.
Това е една от най-красивите победи над човешката гордост.
Обикновено човек иска да бъде забелязан. Да бъде хвален. Да бъде признат. Да остане в центъра. Йоан прави точно обратното.
Той доброволно отстъпва назад.
Не защото е слаб. Не защото е незначителен. А защото разбира кой е истинският Център на историята.
Това е урок, който остава актуален и днес.
Живеем във време, когато мнозина се стремят непрекъснато да показват себе си. Светът насърчава саморекламата, съревнованието и желанието за признание.
Но примерът на Предтечата ни показва друг път. Пътя на човека, който не търси собствената си слава, а Божията. Пътя на човека, който служи, без да изисква награда. Пътя на човека, който е готов да остане в сянка, ако така по-ясно ще се види Христос.
Именно затова свети Йоан Кръстител е наречен от Господа най-велик между родените от жени. Не защото е притежавал земна власт. Не защото е извършил най-много чудеса. А защото е достигнал до висотата на истинското смирение.
Той разбрал нещо, което много хора трудно осъзнават. Човекът намира своето величие не когато поставя себе си в центъра, а когато посочи към Христос.
И затова думите му продължават да звучат през вековете:
„Той трябва да расте, пък аз да се смалявам.“
IX. Какво ни казва свети Йоан днес
Между времето на свети Йоан Кръстител и нашето време стоят почти две хиляди години.
Светът е различен. Градовете са по-големи. Технологиите са несравнимо по-развити. Хората живеят по друг начин.
Но човешкото сърце остава същото.
Същите страхове. Същите надежди. Същите грехове. Същото търсене на смисъл.
Затова и посланието на Предтечата не е останало в миналото. То продължава да звучи и днес.
Първо, свети Йоан ни напомня за необходимостта от покаяние. Съвременният човек често се стреми да промени света около себе си, но трудно намира време да погледне в собствената си душа. По-лесно е да посочим чуждите грешки, отколкото да признаем своите.
Йоан ни призовава да започнем именно от себе си. Да се вгледаме честно в живота си. Да признаем слабостите си. Да поискаме Божията помощ за промяна.
Второ, той ни напомня за силата на истината. Предтечата не се страхувал да говори истината дори когато това му носело страдания. Не я променял според настроенията на хората. Не я приспособявал към очакванията на силните на деня.
И днес християнинът е призван да живее по същия начин – спокойно, без агресия, но и без отстъпление от истината.
Трето, свети Йоан ни учи на смирение. Това може би е най-трудният урок за нашето време. Днес мнозина измерват стойността си чрез популярност, влияние или обществено признание. Колкото повече внимание получава човек, толкова по-успешен изглежда в очите на света.
Йоан ни показва друг критерий. Истинският успех не е колко хора говорят за нас. Истинският успех е дали сме помогнали на хората да се приближат до Бога.
Четвърто, той ни напомня, че подготовката е важна. Целият му живот бил подготовка за една среща – срещата на човечеството с Христос. По същия начин и нашият живот е подготовка. Подготовка за срещата с Бога. Подготовка за вечността. Подготовка за Царството Небесно.
Често мислим за бъдещето си на земята – за работа, семейство, дом, здраве. Всичко това е важно. Но свети Йоан ни напомня, че има и друго бъдеще, което не бива да забравяме.
Накрая Предтечата ни показва как човек може да бъде велик, без да търси величие. Той не оставя след себе си дворци. Не създава армия. Не натрупва богатства. Не пише книги. Но името му се помни във всяка православна църква по света.
Защото е живял не за себе си, а за Бога.
И може би именно в това се крие най-важният урок от неговия живот. Когато човек постави Христос в центъра на своето съществуване, всичко останало застава на правилното си място. Тогава и радостта, и трудностите, и успехите, и изпитанията придобиват нов смисъл. Тогава животът престава да бъде безцелно лутане и се превръща в път към Бога.
А свети Йоан Кръстител остава до края на вековете онзи верен глас, който ни сочи този път.
X. Заключение
Когато Църквата празнува Рождество на свети Йоан Кръстител, тя не си спомня само едно събитие от далечното минало. Тя си спомня за човека, който бе избран да подготви пътя на Господа. За детето, родено по Божия милост в дома на Захария и Елисавета. За пророка, който живя в пустинята. За проповедника на покаянието край бреговете на Йордан. За свидетеля, който посочи Христос пред света.
Целият живот на свети Йоан Кръстител може да бъде събран в едно движение на ръката.
Не към себе си.
А към Спасителя.
Докато мнозина през вековете са търсили собствена слава, той е насочвал всички погледи към Христос. Докато мнозина са искали да бъдат следвани, той е учел хората да следват Господа. Докато мнозина са искали да останат в центъра, той доброволно е отстъпил назад, за да се открие по-ясно Божията светлина.
Затова неговият пример остава жив и днес. В свят, изпълнен с шум, той ни учи на духовно внимание. В свят, изпълнен с гордост, той ни учи на смирение. В свят, изпълнен с объркване, той ни сочи към Истината.
Рождеството на свети Йоан Кръстител ни напомня, че Бог подготвя Своите дела с мъдрост и любов. Той не забравя човешките молитви. Не изоставя онези, които Му се доверяват. И винаги изпраща светлина преди изгрева.
Така било и преди идването на Христос. Преди да се яви Спасителят, Господ изпратил Своя Предтеча. И днес гласът на този велик пророк продължава да звучи през вековете:
Подгответе пътя Господен. Изправете Неговите пътеки.
Нека по молитвите на свети Йоан Кръстител Господ укрепва и нашата вяра, за да можем и ние да вървим по пътя, който води към Него.
Често задавани въпроси (FAQ)
Какво празнува Православната църква на 24 юни?
На 24 юни Православната църква празнува Рождество на свети Йоан Кръстител, наричан още Предтеча Господен. Това е денят на неговото раждане, шест месеца преди Рождество Христово.
Кой е свети Йоан Кръстител?
Свети Йоан Кръстител е последният велик пророк на Стария Завет и Предтеча на Иисус Христос. Неговата мисия е да подготви народа за идването на Спасителя чрез проповед на покаяние.
Защо свети Йоан е наречен Предтеча?
Наречен е Предтеча, защото върви преди Христос и подготвя пътя за Неговото обществено служение. Той призовава хората към покаяние и ги подготвя за срещата с Месията.
Кои са родителите на свети Йоан Кръстител?
Родителите му са праведните Захария и Елисавета. Те били в напреднала възраст и дълго време нямали деца, докато архангел Гавриил не възвестил чудното раждане на Йоан.
Какво означава името Йоан?
Името Йоан означава „Бог е милостив“ или „Божия благодат“. То е дадено по Божие указание чрез архангел Гавриил.
Каква е връзката между свети Йоан Кръстител и Иисус Христос?
Свети Йоан Кръстител е родственик на Господ Иисус Христос по човешка линия и е човекът, който Го посочва пред народа като обещания Спасител.
Къде проповядва свети Йоан Кръстител?
Той проповядва в пустинята край река Йордан, където призовава хората към покаяние и извършва кръщение с вода като знак за духовно обновление.
Какво означават думите „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“?
С тези думи свети Йоан Кръстител показва своето смирение. Той насочва вниманието не към себе си, а към Христос, Когото счита за истинския Спасител на света.
Защо Църквата празнува раждането на свети Йоан Кръстител?
Църквата празнува неговото рождение заради изключителната му роля в историята на спасението. Освен Господ Иисус Христос и Пресвета Богородица, много малко светци имат отделен празник на своето раждане.
Какво послание носи свети Йоан Кръстител за съвременния човек?
Свети Йоан Кръстител ни призовава към покаяние, духовна честност, смирение и вярност към истината. Неговият живот показва как човек може да служи на Бога без да търси собствена слава.
Автор: о. Мирослав Николов – Издателство „Кармил“
Рождеството на свети Йоан Кръстител ни напомня, че Бог подготвя великите Си дела чрез смирение, вяра и търпение. Предтечата остава вечният глас, който призовава човека към покаяние и го насочва към Христос – Светлината на света.
Този текст е част от духовното служение на Издателство „Кармил“. Моля, при споделяне посочвайте автора и източника. Уважението към словото е уважение към Твореца.
