Цар Самуил се завръща в България — хилядолетният път на един цар

Завръщането

На 3 октомври 2026 година един от най-значимите владетели на средновековна България символично се завръща у дома. Повече от хилядолетие след смъртта на цар Самуил тленните останки, идентифицирани от археолозите като негови, напускат Солун и поемат към България.

Това не е просто пренасяне на археологическа находка от една държава в друга. Зад тези кости стои живот, преминал в почти непрестанна борба за съхраняването на Българското царство; стоят победи и поражения, царски градове и разрушени крепости, храмове, пренасяни свети мощи и една война, която белязва цяла епоха.

След официалното им предаване в Музея на византийската култура в Солун останките трябва да бъдат пренесени в София. България ги посреща с държавна церемония, а последният им път ще завърши в древната базилика „Света София – Божия премъдрост“, където за тях вече е подготвен саркофаг в южната част на напречния кораб.

Има особена историческа символика в това завръщане. Самуил е погребан преди повече от хиляда години в голям християнски храм на остров Свети Ахил в Преспанското езеро. Днес останките, свързвани с него, отново намират покой в храм. Но между двата гроба лежи цяла хилядолетна история.

За да разберем как човекът от един средновековен саркофаг се превръща в една от най-разпознаваемите фигури на българското минало, трябва да се върнем във време, когато съдбата на България изглежда почти решена. Преслав е паднал. Царското семейство е отведено в Константинопол. Византия смята, че българската държава е сломена. Историята обаче още не е казала последната си дума.

На запад остават земи, войска, боляри и воля за съпротива. А сред хората, около които започва да се събира тази съпротива, са четиримата синове на комит Никола — Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Оттук започва историята на човека, чиито кости след повече от хиляда години отново преминават българската граница.

Когато България трябваше да изчезне

Последните десетилетия на X век са едни от най-драматичните в цялата средновековна българска история. Държавата, която при цар Симеон Велики е стояла като една от големите сили на християнска Европа, само едно поколение по-късно се оказва притисната между възраждащата се мощ на Византия и нашествието на киевския княз Светослав.

След дългото управление на цар Петър България вече не е онази настъпателна сила от времето на Симеон. От североизток нахлуват русите на Светослав, първоначално привлечени на Балканите като оръжие на византийската политика. Скоро обаче самият Светослав се превръща в заплаха за Константинопол. Българските земи стават бойно поле между сили, всяка от които преследва собствените си цели.

През 969 г., след оттеглянето на цар Петър от властта, престолът преминава към сина му Борис II. Положението вече е почти безизходно. Светослав държи важни български центрове, а през следващите две години новият византийски император Йоан I Цимисхий предприема голяма военна кампания на север.

През 971 г. византийците превземат Велики Преслав и след тежки сражения принуждават Светослав да напусне Балканите. За Константинопол войната има и друга цел: не просто прогонването на русите, а установяването на византийска власт върху завладените български земи. Археологическите изследвания на Велики Преслав също отбелязват 971 г. като ясна граница между неговия период като столица и последвалата византийска власт.

Борис II е отведен в Константинопол. Там императорската власт публично обезсилва царското му достойнство. За византийската политическа идеология България вече трябва да бъде покорена провинция, а независимото ѝ царство — част от миналото. Само че имперската церемония в Константинопол не променя действителността във всички български земи.

Византия овладява старите центрове в източната част на царството, но не успява да наложи същия контрол на запад. Съвременните изследвания описват последвалите десетилетия като продължителна война, необходима на Константинопол, за да подчини окончателно българската съпротива. Самият факт, че това изисква още близо половин век, показва колко далеч е 971 г. от действителния край на борбата.

Именно в тези западни земи излизат на преден план четиримата синове на един български велможа — комит Никола. Изворите са удивително пестеливи за ранните им години. Знаем имената им: Давид, Мойсей, Арон и Самуил. По-късната историография ще ги нарече комитопули — „синовете на комита“. Но зад това общо название стоят четирима различни мъже, които в един момент се оказват сред главните носители на българската политическа и военна съпротива.

Това е важно, защото по-късният разказ за Самуил лесно създава погрешното впечатление, че той се появява сам като велик пълководец и основава собствена държава. Историческата картина е по-сложна. Самуил израства от българския политически свят, който преживява катастрофата от 971 г. Той наследява неговите хора, неговата християнска традиция, неговите църковни институции, неговата представа за царска власт и най-вече неговото убеждение, че борбата не е приключила.

В науката има различни начини да бъде описана тази промяна. Някои исторически периодизации поставят края на Първото българско царство през 971 г. и разглеждат властта на комитопулите от 976 г. като негово възстановяване; други подчертават приемствеността между старата българска държавност и държавата на Самуил. Дори съвременните справочни хронологии отразяват това разграничение, като отделят периода след 976 г., но продължават да определят Самуил и наследниците му като владетели на българите.

За самите хора на X век обаче въпросът не е бил спор за терминология. Имало е земя, която трябва да бъде защитавана. Имало е църква, която продължавала да съществува. Имало е войска. Имало е владетелска традиция. И имало един могъщ съсед, който смятал българския въпрос за решен.

Около 976 г., след смъртта на Йоан Цимисхий, съпротивата на комитопулите излиза на преден план с нова сила. Cambridge University Press поставя именно през тази година въстанието на комитопулите, а последвалата хронология вече води непосредствено към възхода на Самуил.

Но четиримата братя няма да останат дълго заедно. Давид загива. Мойсей също намира смъртта си във войната. Между Арон и Самуил възниква конфликт, който ще завърши трагично. Постепенно един от четиримата ще остане в центъра на властта.

Самуил. Все още не цар. Но вече човекът, около когото започва да се решава бъдещето на България.

А скоро младият византийски император Василий II ще предприеме поход, който трябва окончателно да прекърши тази съпротива. Вместо това при Траянови врата той ще преживее едно от най-тежките поражения в живота си.

От Сердика до Траянови врата — победата, която промени войната

През лятото на 986 година войната навлиза в нов етап. На византийския престол стои младият Василий II — владетел, който десетилетия по-късно ще бъде запомнен като един от най-могъщите императори на средновековния Изток. Но човекът, който тръгва срещу българите през това лято, все още не е непобедимият военачалник от по-късните години. Още не е и „Българоубиецът“. Самото прозвище Βουλγαροκτόνος се утвърждава значително по-късно — повече от век след смъртта на Василий. Затова образът на императора, който още от младостта си върви към предварително определеното покоряване на България, е по-скоро резултат от по-късната историческа памет. През 986 година нищо още не е решено. Напротив — Василий предстои да преживее една от най-тежките катастрофи в целия си живот.

Целта на похода е Сердика — днешна София. Изборът не е случаен. Градът контролира важен възел между източните и западните части на Балканите. Ако бъде овладян и трайно задържан, византийската армия би получила силна опорна точка дълбоко в територията, върху която се опира българската съпротива. Съвременно изследване на ролята на българските крепости във войната между 976 и 1018 година подчертава именно стратегическото значение на Сердика и посочва, че това е първият голям самостоятелен поход на Василий II срещу Самуил. Императорът преминава през Филипопол — днешния Пловдив — и достига до града, който поставя под обсада.

За тези събития притежаваме свидетелство с необичайна стойност. Лъв Дякон не пише столетия по-късно. Той е съвременник и участник в похода, вероятно част от императорската свита. По собствените му думи се намира до Василий като дякон по време на последвалото поражение. Неговият разказ не рисува особено ласкателна картина на византийската кампания.

Обсадата на Сердика продължава двадесет дни. Българите не чакат пасивно зад стените. Те нападат войници, излезли да търсят храна и фураж, убиват част от тях и отвеждат товарни животни и коне. В същото време византийските обсадни съоръжения не успяват да изпълнят предназначението си, а част от тях са изгорени от защитниците. Запасите започват да свършват. Военната операция, която вероятно е трябвало да бъде демонстрация на императорска сила, постепенно се превръща в опасно положение за самия нападател.

След двадесет дни Василий прекратява обсадата. Това е моментът, който променя всичко. Едно е армия да напредва организирано към определена цел. Друго е да се оттегля след неуспешна обсада, с изчерпващи се припаси, загубени животни и противник, който познава местността и следи движението ѝ.

Византийската войска поема обратно на изток. Пътят трябва да я преведе през планинските теснини между Сердика и Филипопол. Именно там българите получават възможността, която са чакали. Лъв Дякон описва преход през гориста теснина, последвана от стръмен терен, прорязан от долове. Там българските сили нападат отстъпващата армия. Започва разгром. Според очевидеца са избити много византийски войници, завзет е императорският стан или команден център и е разграбен обозът. Остатъците от войската се спасяват през почти непроходими планински места, като губят почти всички коне и голяма част от багажа си.

Самият Лъв едва оцелява. В едно от най-ценните лични свидетелства за войната той признава, че се намирал при императора и че почти станал жертва на български меч. Успял да пришпори коня си и да достигне билото преди нападателите. Това е рядък миг, в който един средновековен хронист престава да бъде само разказвач и внезапно се появява пред нас като човек, който бяга, за да спаси живота си.

Поражението е при прохода, останал в историята като Траянови врата. Изданието на Dumbarton Oaks на „Историята“ на Лъв Дякон посочва датата 16/17 август 986 година — полезно напомняне, че дори при толкова известно събитие някои детайли на средновековната хронология не винаги могат да бъдат сведени до една безспорна модерна дата. В българската традиция битката обичайно се отбелязва на 17 август. Но значението на случилото се не зависи от този един ден.

Армията на императора е разбита. Василий оцелява и успява да се върне във византийска територия, но престижът му понася тежък удар. Само година по-късно империята отново е разтърсена от вътрешен бунт — този път на Варда Фока. Самият Лъв Дякон поставя въстанието непосредствено след разказа за бедствието на българския поход.

За Самуил последствията са обратни. Траянови врата не приключва войната и не унищожава Византия. Би било също толкова погрешно да се превърне победата в легенда за окончателното надмощие на България, колкото по-късно Ключ да бъде представян като мигновен край на българското царство. Но през 986 година равновесието действително се променя. Византия е принудена през следващите години да съсредоточи огромни сили върху собствените си вътрешни сътресения. Пред Самуил се отваря пространство за настъпление. Българската власт достига далеч на юг и запад, а военната му активност се разгръща в Тесалия, Елада и към Адриатическото крайбрежие. Победата при Траянови врата се превръща в един от важните прагове на неговия възход.

И все пак през тези години Самуил все още не носи царската корона. Това също е важно. В българския политически свят все още съществува законният владетел от старата династия — цар Роман, синът на Петър. Самуил е могъщият военен и политически водач, човекът, около когото реално се съсредоточава все повече власт, но царската титла ще дойде по-късно.

Тъкмо затова възходът му е по-интересен от опростената представа за един владетел, който просто наследява престол. Самуил първо трябва да спечели държавата на бойното поле. Траянови врата е един от миговете, в които това става видимо.

Василий II ще помни този проход. След години на вътрешни войни той ще се върне към българския въпрос вече като различен владетел — по-опитен, по-търпелив и много по-опасен противник. Борбата между двамата няма да се реши с една битка. Тя ще продължи почти три десетилетия и постепенно ще се превърне в един от най-дългите двубои между две държави и две владетелски воли в средновековната история на Балканите. Но през 986 година бъдещето все още принадлежи на Самуил. Следва неговото голямо разширение — и пътят от победителя при Траянови врата към царя на българите.

От военачалника към царя

Победата при Траянови врата не прави Самуил цар. Тя обаче му дава нещо, без което короната би останала само титла — военен авторитет, пространство за действие и увереността, че Византия може да бъде побеждавана.

В следващите години вътрешните войни във Византийската империя принуждават Василий II да насочи голяма част от силите си срещу собствените си съперници. Самуил използва този прозорец. Българската военна активност се разгръща на широк фронт — към Тесалия, Македония, Адриатическото крайбрежие и южните части на Балканския полуостров. Част от този напредък е започнал още преди похода на Василий към Сердика, но след 986 година Самуил разполага с много по-голяма свобода за действие. Cambridge History of the Byzantine Empire отбелязва, че още през 985–986 г. той вече овладява важни крепости и градове в северна Гърция и Тракия.

Сред най-важните придобивки е Лариса в Тесалия. Градът има не само военно значение. Оттам Самуил пренася в Преспа мощите на свети Ахил Лариски — действие, което ни отвежда отвъд историята на походите и показва как средновековният владетел разбира властта си.

Преспа постепенно се превръща в едно от главните пространства на Самуиловия свят — владетелска резиденция, църковен център и място на династична памет. И именно от Преспанския край до нас достига нещо изключително рядко: гласът на самия Самуил. През 1888 година в село Герман край Преспанското езеро е открита мраморна плоча с надпис от 993 година. В него Самуил възпоменава своя баща Никола, майка си Рипсимия и брат си Давид. Надписът започва с християнското изповядване на Светата Троица, а Самуил нарича себе си просто „раб Божий“. Текстът е един от най-ценните непосредствени паметници от неговата епоха.

Зад пълководеца за миг се показва друг човек. Не победителят при Траянови врата. Не бъдещият цар. А синът и братът, който поставя камък в памет на своите покойници и записва имената им пред Бога. Тъкмо подобни свидетелства са важни, ако искаме да разберем средновековния Самуил, а не неговия образ, създаден векове по-късно. Християнската вяра, паметта за рода, царската власт и войната не съществуват за него като отделни области. Те принадлежат към един и същ свят.

Но през 993 година Самуил все още не е цар.

Царят, който остава в сянката на Самуил

В популярния разказ един владетел често остава почти невидим — цар Роман, синът на цар Петър I и брат на Борис II. След катастрофата от 971 година Борис и Роман попадат във византийски ръце. По-късната изворова традиция разказва за завръщането им към българските земи. Борис загива трагично, след като на границата е взет за византиец. Роман успява да бъде разпознат и е приет като законния български владетел.

Това обяснява нещо, което иначе изглежда странно: защо Самуил, макар да командва войски, да води огромни кампании и фактически да бъде главната политическа фигура, не приема веднага царската титла. Престолът не е свободен: съществува представител на царската династия. Самуил може да притежава действителната военна мощ, но средновековната законност има собствена тежест. Цар Роман представлява приемствеността с владетелския дом на цар Петър. Самуил действа край него и постепенно се превръща в главната сила на държавата, без първоначално да премахва тази династична легитимност.

Около 991 година Роман отново попада под византийски контрол. Оттук нататък изворите се разминават. Яхия Антиохийски свързва последвалото възцаряване на Самуил със смъртта на Роман, докато разказът на Скилица създава трудност, като поставя Роман жив при предаването на Скопие през 1002 година. Затова често използваната дата 997 г. за смъртта на Роман трябва да се приема с уговорка.

Това е повече от формалност. Според тази изворова традиция смъртта на Роман прекратява присъствието на стария владетелски дом начело на държавата. Самуил вече не е само най-силният човек в България. Пред него се отваря престолът. Но времето, в което получава короната, носи и едно от най-тежките поражения в неговия живот.

Сперхей — победителят също може да бъде разгромен

През 996/997 година българската войска отново действа дълбоко на юг. Самуил достига Средна Гърция и Пелопонес. На връщане неговата армия се установява край река Сперхей, недалеч от Термопилите. Срещу него се насочва византийският пълководец Никифор Уран. Реката е придошла. Българите очевидно смятат, че тя представлява надеждна естествена преграда. Но византийците откриват място, през което могат да преминат през нощта, и атакуват изненадващо. Следва тежък разгром.

Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени и едва успяват да се спасят. Именно това сражение по-късно ще придобие неочаквано значение при идентифицирането на скелета от гроба в „Св. Ахил“: една тежка зараснала травма на лявата ръка ще бъде свързана от Николаос Муцопулос с раняването на Самуил в бой.

Засега обаче човекът край Сперхей няма представа, че някога собствените му кости ще бъдат разпитвани като исторически извор. Той има по-непосредствен проблем — армията му е разбита. И точно тук трябва да се освободим от една удобна, но погрешна представа за Средновековието: една битка рядко решава сама съдбата на държавата. Както Траянови врата не унищожава Византия през 986 година, така и Сперхей не унищожава България през 996/997 година. Българските сили се възстановяват, а Самуил ще управлява още седемнадесет години.

През 997 година настъпва и голямата политическа промяна. Според разказа на Яхия Антиохийски цар Роман умира във византийски плен. Самуил приема царската власт.

Цар на българите

С възцаряването на Самуил започва неговото царуване, обикновено датирано 997–1014 година. Но човекът, който става цар през 997-а, вече управлява и воюва от много години. Короната не създава неговата власт, а я узаконява.

Политическата идеология на тази власт е особено важна. Самуил не се представя като основател на някаква нова, несвързана държава. Изследванията върху царската титулатура подчертават приемствеността с Преславското българско царство, а по-късният Битолски надпис на племенника му Иван Владислав ще използва недвусмислената титла „самодържец български“. Затова и определението „Самуилова България“ е удобно за историка, но не трябва да ни подвежда. То назовава епоха и владетел, а не нова държавна идентичност, възникнала през 997 година.

Самуил наследява царството, за което се е сражавал. Премества неговия политически център далеч от старите столици на изток, защото историческите обстоятелства го принуждават да го направи. Но царската идея, Църквата и съзнанието за българска държавна приемственост продължават.

И сред тези нови центрове Преспа заема особено място. Там са семейните спомени на Самуил. Там стои голямата базилика, посветена на свети Ахил. Там властта му среща Църквата. И там, след години на войни, ще бъде положено тялото му.

Но преди гроба предстои най-трудната част от царуването. Василий II е преживял унижението при Траянови врата, победил е претендентите за собствения си престол и постепенно освобождава силите на империята за една задача, която няма да остави незавършена. Двамата владетели вече стоят един срещу друг не като млад император и бунтовен военачалник. Цар срещу император. И започва дългото изтощаване на България.

Царството и Църквата — Преспа, Охрид и „Св. Ахил“

Ако гледаме Самуиловата епоха само през походите и битките, ще видим едва половината от света, който царят се опитва да съхрани. Средновековното Българско царство не е само войска, крепости и владетелски двор. От времето на покръстването и особено след признаването на българската църковна самостоятелност през IX и X век държавата и Църквата са свързани в една обща представа за християнски народ и законна царска власт. Затова катастрофата от 971 година поставя под удар не само Преслав и царската институция. Под въпрос е поставен и установеният църковен ред. Но и той не изчезва.

Войната принуждава седалището на българския църковен предстоятел да се премества заедно с политическия център на държавата. Българската патриаршия посочва последователно Средец, Воден, Мъглен и Преспа, преди престолът окончателно да се установи в Охрид. Като предстоятел при Самуил е засвидетелстван патриарх Герман, наричан още Гавриил; според църковната традиция той пребивава и в Преспа, а след него патриаршеското седалище преминава в Охрид.

Тези премествания не трябва да се разбират като основаване на поредица от нови църкви. Те са последица от войната. Старият център е загубен, но църковната институция се движи заедно с държавата. И тук разполагаме с особено силно свидетелство — не от Самуил, а от неговия победител.

След окончателното покоряване на България Василий II издава от 1019 г. нататък поредица от грамоти, с които урежда положението на църковната организация в завладените земи. В тях императорската канцелария говори за българската държава, за българския архиепископ и за епископиите, които били под властта на църковните предстоятели „при царете Петър и Самуил“. Съвременното изследване на Предраг Коматина показва, че тези грамоти не създават църковната мрежа отначало, а в значителна степен узаконяват структура, съществувала в предходната българска държава. Това е изключително важно. Самият човек, който унищожава независимата Самуилова държава, признава административната приемственост между църковния ред при цар Петър и този при Самуил.

След 1018 година патриаршеското достойнство вече няма да бъде запазено. Църквата в Охрид ще продължи като самостоятелна архиепископия под византийска власт. Но дори тогава Василий II оставя значителна част от стария ѝ диоцез и изрично защитава правата на „архиепископа на България“ срещу претенциите на съседните византийски митрополии. Така Църквата се оказва един от най-ясните мостове между България на цар Петър и България на цар Самуил.

Преспа — царската земя сред езерата

Преди Охрид да се утвърди като главен църковен център, особено място в Самуиловия свят има Преспа. Тук географията сама създава усещане за естествена крепост. Езера, планини, тесни проходи и острови образуват пространство, което е сравнително защитено и едновременно свързано с важните пътища към Македония, Албания, Тесалия и Адриатика. В тази среда Самуил изгражда един от своите главни владетелски центрове. Но на остров Свети Ахил той прави нещо повече от това да установи резиденция. Издига голям храм.

Археологическите разкопки, започнати през 1965 година от Николаос Муцопулос, разкриват на остров в Малкото Преспанско езеро внушителна трикорабна базилика. В олтарното пространство е открит синтрон — редица седалища за висшето духовенство с място за архиерейски престол. Именно тази архитектура е един от аргументите храмът да бъде свързван с висшия църковен център на Самуиловата държава.

Името му също разказва история: „Св. Ахил“. След овладяването на Лариса Самуил пренася в Преспа мощите на свети Ахил — почитан епископ на Лариса от IV век. Изворовата и археологическата традиция свързват именно с тези мощи посвещаването на голямата базилика на острова. Муцопулос допуска, че намерените под диаконикона останки могат да принадлежат на пренесени светци, сред които и свети Ахил. Самата идентификация на отделните реликви обаче не може да бъде доказана с абсолютна сигурност.

За съвременния човек пренасянето на мощи от завладян град лесно може да изглежда като странен страничен епизод от една война. За средновековния човек смисълът е съвсем друг. Мощите превръщат храма в място на свято присъствие. Светецът е небесен застъпник на общността. Владетелят, който изгражда храм и полага в него свети мощи, не извършва само политически акт. Той създава духовен център на своята държава.

Затова Преспа не е просто военен лагер на един постоянно воюващ цар. Тя е царско и църковно пространство. И тук вече започваме да разбираме защо Самуил един ден ще бъде погребан точно там.

Един цар пред Бога

В Самуиловия надпис от 993 година владетелят нарича себе си „раб Божий“. Тези две думи казват много за начина, по който средновековният християнски владетел разбира властта си. Той може да командва армии. Може да присъединява градове. Може да бъде наричан цар. Но над царя има друг Цар.

Това не означава, че средновековната политика е някакъв идеален свят на благочестие. Самуиловата епоха е изпълнена с жестокост, междуособици, екзекуции, династични убийства и опустошителни войни. Самият Самуил носи отговорност за действия, които не се побират в един романтичен образ на „благочестив владетел“.

Но това не отменя религиозния хоризонт, в който той живее. Напротив — без него действията му остават неразбираеми. Строежът на храмове, пренасянето на мощи, поддържането на патриаршеската институция и вниманието към църковните центрове са част от самото упражняване на царската власт.

И затова когато говорим за България на Самуил, не трябва да си представяме само линии върху карта. Зад тях има епископии, манастири, храмове, книжовници, свещеници и общности, които продължават живота на Българската църква въпреки загубата на Преслав.

От Преспа към Охрид

С времето Охрид придобива все по-голямо значение. Разположен на силно защитено място и близо до важни пътища, градът се превръща в един от главните политически и църковни центрове на Самуилова България. Българската църковна традиция свързва окончателното установяване на патриаршеския престол там с края на X век.

За духовните корени на Охрид прочетете и разказа за свети Наум Охридски.

Не трябва обаче да си представяме Самуиловата държава като модерна страна с една постоянна столица, от която всички институции се управляват неподвижно. Средновековният двор пътува. Владетелят прекарва огромна част от живота си във война. Политическият център може да следва армията и нуждите на отбраната. Преспа и Охрид принадлежат на една и съща по-широка владетелска зона, а различните извори и съвременни автори невинаги влагат еднакъв смисъл в думата „столица“. Затова е по-точно да говорим за главни царски центрове, отколкото да търсим една-единствена столица по модела на съвременната държава.

След 1018 година именно Охрид ще остане най-трайният наследник на този свят. Грамотите на Василий II показват огромен диоцез — от Кастория и Мъглен през Битоля и Струмица до Сердика, Ниш, Белград, Срем, Скопие и други области.

И отново пътят ни връща към остров Свети Ахил. Когато голямата базилика е строена, никой не я създава като археологически паметник или бъдеща национална светиня. Тя е жив храм. В нея се извършва богослужение. В нея се почитат мощи. Около нея живеят духовници и миряни. Но постепенно храмът придобива и друга функция. Става място на династична памет.

Именно в южната част на базиликата археолозите ще открият векове по-късно четирите гроба, които Муцопулос свързва с царското семейство. Един от тях ще съдържа останките на възрастен мъж с тежка зараснала травма на лявата ръка. Мъжът, когото археологът ще идентифицира като цар Самуил.

Така „Св. Ахил“ събира в едно почти целия Самуилов свят: царската власт; Българската църква; светите мощи; семейството; и накрая — самия гроб на владетеля.

Но преди да стигнем до този гроб, трябва да проследим как светът около него започва постепенно да се свива. Защото докато Самуил укрепва своето царство и неговата Църква, на изток Василий II вече е приключил голямата борба за собствения си престол. Императорът, който едва оцелява при Траянови врата, се завръща. И този път няма да се опита да реши българския въпрос с един поход. Ще го прави крепост по крепост, област по област и година след година.

Крепост по крепост — когато войната започва да се обръща

В края на X век положението вече е различно от онова, което Василий II е оставил зад себе си при Траянови врата. Вътрешните му противници са победени. Големите въстания, които години наред разтърсват Византия, са потушени. Императорът вече разполага с нещо, което през 986 година не е имал — време, политическа свобода и възможност да съсредоточи усилията си върху България. И той е научил урока от предишното поражение.

Няма да се опита отново да реши войната с един стремителен поход към сърцето на противниковата територия. Започва друго: крепост по крепост, път по път, област след област.

Тъкмо тук трябва да бъдем предпазливи с точната хронология. Основният разказ за много от тези събития идва от Йоан Скилица, писал към края на XI век — десетилетия след смъртта и на Самуил, и на Василий II. Той е незаменим извор, но не е непосредствен очевидец и съвременните изследователи отдавна отбелязват трудностите при възстановяването на точната последователност на кампаниите му. Общата картина обаче е ясна.

Около 1000–1001 година византийската настъпателна политика се насочва към земите на североизток. Военачалниците Теодорокан и Никифор Ксифий овладяват Велики и Малки Преслав и Плиска, а в същия широк етап византийският контрол отново достига и Сердика. Cambridge хронологията поставя през 1001 година завладяването на Сердика и възстановяването на имперската власт над Преслав, Плиска и Переяславец.

Това не са просто имена на карта. Преслав е старата царска столица. Плиска е мястото, от което започва ранната българска държавност. Сердика контролира пътища между изток и запад. Всеки отнет град означава не само загубена територия, а прекъсната връзка, нов византийски гарнизон и по-малко пространство, в което Самуил може свободно да движи войските си.

Войната започва да придобива форма, която е много по-опасна за България от едно голямо сражение.

Осем месеца пред Видин

Следващият голям удар е насочен към Видин. Градът пази северозападния край на царството и Дунавския път. Изследването на църковната и административната карта на България от епохата отбелязва, че крепостта остава под българска власт до 1002 година, когато Василий II я завладява след осеммесечна обсада. Самият император по-късно ще подчертае значението на Видин като място, което му отворило път навътре в страната.

Осем месеца. Само тази продължителност е достатъчна, за да покаже колко трудно се води войната. Българската отбрана не се разпада при появата на императора. Видин издържа почти година.

А Самуил не остава пасивен. Докато Василий е далеч на север, българският цар се опитва да пренесе войната в тила му. По време на обсадата той нанася удар към Одрин и опустошава района около града. Cambridge хронологията поставя тези две събития едно до друго именно през 1002 година: падането на Видин и нападението на Самуил срещу Адрианопол. Това е характерно за Самуиловия начин на война. Когато не може да принуди противника да се оттегли чрез пряко сражение, той се опитва да го накара да реагира другаде.

Само че Василий вече не е младият император от 986 година. Той не изоставя Видин. Крепостта пада. И след това византийската армия се насочва обратно на юг.

По пътя край Вардар следва нов сблъсък. Близо до Скопие Самуил разполага войската си на единия бряг на Вардар. Вероятно реката отново изглежда като сигурна естествена преграда — същата опасна увереност, която няколко години по-рано е изиграла толкова тежка роля край Сперхей.

Василий намира място за преминаване. Следва изненадваща атака. Скилица разказва за поражение на българите и последвалото предаване на Скопие. Съвременните изследвания поставят събитието приблизително през 1003–1004 година и подчертават огромното стратегическо значение на града: Скопие контролира Моравско-Вардарския коридор към Солун.

Загубата му има последици, които далеч надхвърлят стените на една крепост. Българското пространство започва да бъде разсичано. Пътищата, които позволяват движение на войски между северните и южните области, стават все по-несигурни. Тъкмо това прави метода на Василий II толкова опасен. Той не трябва да унищожи цялата българска армия наведнъж. Достатъчно е постепенно да я лиши от държавата, която я храни, снабдява и свързва.

Но България още не е победена

И тук е важно да не създаваме обратния мит — че след 1000 година Василий II просто върви напред и всяка крепост отваря вратите си пред него. Не е така. Показателен е Перник.

След успеха край Скопие византийците стигат до крепостта, защитавана от Кракра — един от най-способните български боляри от тази епоха. Дори византийската традиция го характеризира като човек, отличен във военното дело. Перник устоява. Кракра не се подчинява, а Василий не успява да превземе крепостта. Българското външно министерство, обобщавайки историческите сведения за Самуиловата епоха, отбелязва, че Кракра устоява на две обсади, водени лично от императора.

Този епизод е важен не само като местна победа. Той ни напомня, че войната все още не е решена.

Самуил има крепости. Има военачалници. Има местни центрове, способни да се отбраняват самостоятелно. Има войска, която все още може да напада. България продължава да се съпротивлява още почти две десетилетия.

Но постепенно започва да се случва нещо друго. Самуиловият свят се свива. Някои градове са завладени със сила. Други сменят страната. Трети са загубени чрез договорености между местните първенци и византийската власт.

Това също е част от войната на Василий II. Императорът не използва единствено меча. Съвременното изследване на управлението му показва колко умело съчетава военна принуда, местни договорености, титли и включване на бивши противници в имперската система. Така византийското настъпление не е просто разрушение отвън. То постепенно прониква в политическата тъкан на Самуиловото царство.

Особено тежка е загубата на Драч на Адриатическо море. Градът има огромно стратегическо значение и свързва вътрешността на Балканите с крайбрежието. Когато той преминава под византийска власт в началото на XI век, още една от големите опори на Самуиловата държава е загубена. Оттук нататък царят все по-често е принуден не да разширява границите си, а да защитава онова, което е останало.

Това е дълбока промяна. Самуил от 980-те и 990-те години може да избира къде да удари. Самуил от следващото десетилетие все по-често трябва да реагира на ударите на противника.

Годините между големите кампании са трудни за възстановяване в подробности. Изворите не дават непрекъснат дневник на войната. Някои събития са описани подробно, а други се появяват само като кратки известия. Именно затова съвременните историци предупреждават да не подреждаме всяка кампания на Василий II в прекалено гладка и предварително замислена схема.

Но резултатът от натрупването е видим. Византийската армия може да влиза все по-дълбоко в българските земи. Василий се връща отново и отново. Самуил вече не разполага с онази свобода, която е имал след Траянови врата.

И всяка година на война тежи не само върху царя и болярите. Тя тежи върху селата, които трябва да хранят армии. Върху хората, които възстановяват разрушени стени. Върху семействата, чиито мъже са във войската. Върху земите, през които отново и отново преминават въоръжени сили.

Историята обича да помни битките. Хората, които са живели през тях, са помнели глада, изгорените ниви, реквизираните животни и отсъстващите синове. След повече от три десетилетия борба България все още не е покорена. Но вече е уморена.

И вероятно именно това е най-важният резултат от стратегията на Василий II. Не да победи Самуил в един велик двубой. А да направи така, че всяка следваща година царят да разполага с малко по-малко хора, малко по-малко крепости, малко по-малко пространство и все по-малко възможности за грешка.

В началото на второто десетилетие на XI век войната вече наближава последния етап от живота на Самуил. Царят разбира откъде идва голямата опасност. Един от главните пътища към вътрешността на държавата минава по долината на Струмешница, през теснините между Беласица и Огражден. Ако византийската армия успее да пробие оттам, пред нея се открива път към важните центрове на Самуиловата власт.

Българите започват да укрепват проходите, издигат прегради и подготвят отбранителни позиции. След десетилетия движение по огромни пространства войната сякаш се събира в една тясна долина.

Пред укрепленията ще застане Василий II. Зад тях — армията на Самуил. Но Ключ няма да бъде просто поредната битка между двамата. Около случилото се след нея ще възникне един от най-страшните разкази на българското Средновековие — за пленените войници, за извадените им очи и за стария цар, който ги вижда да се връщат при него. История и памет ще се преплетат толкова силно, че хиляда години по-късно все още ще трябва внимателно да отделяме едното от другото.

Ключ — историята зад ослепените воини

На 29 юли 1014 година в теснините край днешното село Ключ, между Беласица и Огражден, войната между Самуил и Василий II достига един от своите най-драматични моменти. Българите вече не се опитват да спрат противника далеч от сърцето на държавата. Отбраната е изнесена в проходите, през които византийската армия може да проникне към вътрешните области на Самуиловото царство. Там са изградени укрепления. Там Самуил очаква Василий. И първоначално отбраната работи.

Византийските атаки срещу българските позиции не успяват да пробият преградите. Челното настъпление е спряно. Тогава Василий II възлага на стратега Никифор Ксифий да потърси обходен път през планината. Това решава сражението. Ксифий успява да преведе част от войската през трудния планински терен и да се появи в тила на българите. Пред тях остава основната армия на Василий, а зад тях внезапно се появяват византийски сили. Отбраната се разпада. Следва паника, бягство и масово пленяване.

Националният археологически институт при БАН приема 29 юли 1014 г. като датата на битката при Ключ, а съвременните изследвания я определят като голям прелом в последната фаза на войната.

Самуил успява да се спаси. Според разказа на Йоан Скилица това става благодарение на неговия син Гаврил Радомир, който го поставя на кон и го отвежда към Прилеп. Но огромна част от войската остава в ръцете на победителя. И именно оттук започва историята, която ще засенчи почти всичко останало, случило се при Ключ.

„Около петнадесет хиляди, както казват“

Йоан Скилица пише няколко десетилетия след събитията. Той съобщава, че Василий II заповядал пленените българи да бъдат ослепени. Броят им според неговия разказ бил около 15 000 души. На всеки сто войници един бил оставен с едно око, за да може да води останалите към Самуил. Самият начин, по който Скилица въвежда числото, е важен. Той не го представя като прецизна военна статистика, а използва уговорка от смисъла на „около петнадесет хиляди, както казват“. Друг близък по време византийски автор, Кекавмен, посочва приблизително 14 000 пленници. Съвременното изследване отбелязва сходното приблизително число при Кекавмен.

Следователно още средновековните свидетелства ни предупреждават да не превръщаме „15 000“ в число с точност до последния човек. Но това не означава, че целият разказ трябва да бъде отхвърлен като легенда. Историкът Катрин Холмс посвещава специално изследване на въпроса дали масовото ослепяване е историческо събитие или късна литературна конструкция. Заключението ѝ е предпазливо, но важно: някакво масово ослепяване действително е станало, макар огромният брой на жертвите и представата, че Ключ е една-единствена решаваща победа, да подлежат на съмнение.

Това е вероятно най-разумната позиция и за нашия разказ. Не можем уверено да кажем: „Василий ослепява точно 15 000 българи.“ Но можем да кажем, че византийските извори пазят спомен за масово осакатяване на голям брой пленени български войници след Ключ. И това само по себе си е достатъчно страшно.

Защо ослепяване?

За съвременния човек подобно наказание изглежда като безсмислена жестокост. Във византийския свят обаче ослепяването има и политически смисъл. То е познато наказание за хора, смятани за опасни за властта — особено за претенденти, бунтовници и политически противници. Осакатеният човек по правило губи възможността да претендира за определени висши позиции.

Това не прави извършеното по-малко жестоко. Но ни помага да разберем неговия символен език. Византийската имперска идеология не е длъжна да възприема българите така, както те възприемат себе си. От гледната точка на Константинопол земите на Българското царство могат да бъдат представени като територии, които трябва да бъдат върнати под законната власт на императора. Тъкмо в контекста на имперското разширение Катрин Холмс разглежда масовото осакатяване като форма на насилие, използвана не просто срещу отделни войници, а срещу цяла политическа съпротива.

Съществува и друго обяснение, което често се повтаря: че Василий е бил разгневен от смъртта на своя военачалник Теофилакт Вотаниат, убит в българска засада след битката. Възможно е този епизод да е повлиял на решението му. Но изворите не ни позволяват да влезем в съзнанието на императора и да посочим една сигурна психологическа причина. По-добре е да оставим мотивите там, където историкът може да ги достигне — като вероятност, а не като доказан факт.

Когато войната получава човешко лице

За числата може да се спори. За мащаба може да се спори. Но зад всяко число стои човек. Дори ако пленниците са били значително по-малко от 15 000, говорим за множество войници, които след сражението са лишени от зрение и изпратени обратно към собствената си страна.

Те вече не са бойна единица. Не могат да се върнат в строя. Повечето вероятно ще имат нужда от помощ до края на живота си. Зад военната победа остава огромен човешки товар, който трябва да бъде поет от техните семейства и общности.

Тъкмо тук средновековният разказ за Ключ придобива сила, която надживява всички хронологии. Войната вече не е карта. Не е крепост. Не е победа на стратег. Тя е редица от хора, които се връщат у дома без очи.

След това Скилица преминава към една от най-запомнящите се сцени в цялата средновековна българска история. Ослепените пленници са изпратени при Самуил. Когато царят ги вижда, според хрониста не успява да понесе гледката. Пада на земята. Присъстващите го свестяват с вода и благоухания. Той идва за кратко в съзнание, поисква студена вода и след това състоянието му отново тежко се влошава. Два дни по-късно Самуил умира. Традиционната дата на смъртта му е 6 октомври 1014 година, потвърдена и в научната програма на НАИМ–БАН за хилядолетието от неговата кончина.

Тук обаче трябва да спрем. Популярният разказ често казва: „Самуил получил инфаркт от мъка.“ Това е твърде модерна диагноза за събитие отпреди повече от хиляда години. Скилица описва внезапно тежко физическо състояние, припадък и последваща смърт. Текстът в съвременен превод дори използва израз, който може да бъде предаден като сърдечен пристъп, но средновековният разказ не ни позволява да поставим сигурна съвременна медицинска диагноза.

Затова исторически коректното твърдение е по-просто: според Скилица Самуил тежко се разболява, след като вижда осакатените си войници, и умира два дни по-късно. Дали именно гледката е непосредствената физиологична причина за смъртта му, не можем да докажем. Че средновековният хронист свързва двете събития — можем.

Точно в тази точка Самуил престава да бъде само владетел от хрониките. Образът му се променя. Дотогава той е пълководецът от Траянови врата. Завоевателят на Лариса. Царят на Преспа и Охрид. Противникът на Василий II. След Ключ в паметта остава и друг Самуил — старият цар пред редиците на своите осакатени войници.

Колкото и да е късно записан този образ, той има огромна сила. Но историческата добросъвестност изисква да запомним и още нещо. Самуил не умира в деня на битката. Ключ е на 29 юли. Самуил умира на 6 октомври. Между двете събития има повече от два месеца. Разказът за неговата смърт два дни след срещата с ослепените войници означава, че самото им връщане при царя се поставя значително по-късно от сражението.

Това е важна подробност, защото ни освобождава от популярната картина, според която веднага след боя Василий изпраща ослепените пленници, те пристигат почти на следващия ден и царят умира. Средновековните разстояния, осакатяването, придвижването на огромна група хора и продължаващите военни операции предполагат далеч по-бавен и страшен процес.

И все пак Ключ не е краят. След смъртта на Самуил царската власт преминава към Гаврил Радомир, а след него управлява Иван Владислав. България продължава съпротивата до окончателното покоряване през 1018 година.

Историческият Самуил не се побира само в образа на царя, умрял от мъка. Той е живял десетилетия преди тази сцена. Воювал е. Побеждавал е. Губил е. Изграждал е царски и църковни центрове. И когато на 6 октомври 1014 година неговият живот завършва, България губи човека, около когото повече от три десетилетия се е организирала съпротивата срещу една от най-могъщите империи на епохата.

Предстои погребението. И пътят от смъртта на царя ни отвежда отново към остров Свети Ахил — към четирите гроба край стената на голямата базилика и към тялото на един възрастен мъж, което ще остане там почти хилядолетие.

От смъртта на царя до гроба в „Св. Ахил“

След повече от три десетилетия, през които неговото име почти непрекъснато присъства във войната с Византия, царят изчезва от политическата сцена.

Тялото на Самуил поема друг път. Към Преспа. Към острова, върху който царят е издигнал голямата базилика „Св. Ахил“. Към храма, който събира в едно неговата власт, неговата Църква и неговата семейна памет.

Съвременната археологическа и историческа традиция свързва именно южния кораб на тази базилика с погребението на Самуил и неговата династия. Официалният гръцки културен портал също отбелязва, че там са разкрити четири погребения на високопоставени личности, които археологът Николаос Муцопулос определя като вероятни членове на семейството на комитопулите. Това прави мястото повече от царски гроб. То е династична гробница.

Изборът трудно може да бъде случаен. Самуил е свързал Преспа със своята власт още приживе. Там се намира един от главните му владетелски центрове. Там е голямата базилика, в която са положени пренесените от Лариса мощи на свети Ахил. Архитектурата на храма, включително разкритият синтрон, свидетелства за особено високия му църковен ранг. Археологическите проучвания поставят изграждането на първоначалната базилика в края на X век и я свързват именно със Самуиловия политически и църковен център.

В средновековния свят гробът на владетеля не е просто място, където се оставя тялото му. Той продължава да говори. Къде е погребан царят, до кой храм, до кои светини и сред кои свои роднини — всичко това носи смисъл.

Ако идентификацията на погребението е правилна, Самуил е положен именно там, където земната му власт най-силно се среща с представата му за свещеното. Сред мощите на светията, които е пренесъл. В храма, който е изградил. Сред своето семейство. И в земята, която е превърнал в едно от сърцата на Българското царство.

Четирите гроба

В южния кораб на базиликата археолозите разкриват редица от четири погребения. Точно тези гробове по-късно ще се превърнат в една от най-обсъжданите археологически находки, свързани със Самуиловата династия. Муцопулос предполага, че те принадлежат на представители на царското семейство. Българско изследване, публикувано по повод хилядолетието от смъртта на Самуил, също разглежда комплекса като вероятна родова гробница. В него отделните погребения са свързвани хипотетично със Самуил, Гаврил Радомир, Иван Владислав и други членове на рода. Тези конкретни идентификации обаче не са еднакво сигурни и не бива да бъдат представяни като надписани и безспорно установени гробове.

Това разграничение ще бъде важно за нашия текст. Археологията е открила гробовете. Муцопулос е предложил идентификациите. Двете не са едно и също.

Храмът преживява царството

След покоряването на Българското царство „Св. Ахил“ не изчезва. Археологическите изследвания показват продължителен живот на базиликата и на пространството около нея. Храмът е повреждан, възстановяван и преустройван. Мястото продължава да бъде религиозен център далеч след края на независимата Самуилова държава. По-късни разкопки разкриват около базиликата голямо средновековно гробище със стотици погребения, което свидетелства за продължаващия живот на населението на острова. Това означава, че царският гроб не остава сам сред развалините веднага след 1018 година.

Поколения хора продължават да идват там. В храма се служи. Около него се погребват мъртви. Мястото пази своята святост дори когато политическият свят, който го е създал, вече не съществува.

С времето обаче базиликата запада. Войни, земетресения, преустройства и векове на промени постепенно превръщат величествения храм в развалина. Изследванията проследяват разрушения и възстановявания през XI–XIII век, а към началото на XV век мястото вече губи предишното си значение. Царят остава под земята. И постепенно паметта за точното място на неговия гроб изчезва.

Почти хиляда години мълчание

Тук историята прави огромен скок. Империи възникват и изчезват. Границите се променят. Балканите преминават през византийска, османска и модерна епоха. Самуил остава в хрониките, в църковната памет и в националната историография, но неговото тяло е изгубено за науката. До XX век.

Систематичните разкопки на Муцопулос на острова започват през 1965 г. В края на 60-те години проучването на погребенията в южния кораб води до находката, която по-късно той ще свърже с цар Самуил.

Там лежат четирите гроба. И в единия от тях — скелетът на възрастен мъж.

Самите погребения вече са били нарушавани през Средновековието. Част от тях са отваряни и ограбвани. Това значително затруднява археолога. Но един от скелетите веднага привлича вниманието. Той принадлежи на възрастен мъж с признаци на висок социален статус. От погребалната среда произхожда и забележително парче от скъпа копринена златотъкана тъкан с изображения на орли, което днес се пази в Музея на византийската култура в Солун. Официалният гръцки археологически портал го определя като най-значимия предмет, открит в погребенията. Това само по себе си не доказва, че покойникът е цар. Но показва човек от най-висшите слоеве на обществото.

После идва друга находка. По костите на лявата ръка се вижда тежка стара травма. Костта е била счупена. Човекът не е умрял от нея. Той е живял достатъчно дълго, за да може увреждането да зарасне. И именно тази ръка ще се превърне в един от главните аргументи на Муцопулос.

Колко сигурни сме?

Тук започва една от най-интересните части на цялата история. Защото отговорът не е нито „Няма никакво съмнение“, нито „Това може да бъде всеки“. По-точно е да кажем: съществува силна съвкупност от археологически, исторически и антропологични аргументи, които правят идентификацията с цар Самуил сериозна и правдоподобна, но липсва пряко индивидуализиращо доказателство като надпис или завършено генетично потвърждение.

Археологът знае разказа за битката при Сперхей. Там през 996/997 година Самуил и синът му Гаврил Радомир са тежко ранени при изненадващата византийска атака. Изворът не ни казва: „Самуил получи фрактура на лявата ръка.“ Такова свидетелство няма.

Но Муцопулос вижда съвпадението. Имаме високопоставен мъж, погребан в царската зона на храм, изграден от Самуил, на възраст, съвместима с тази на владетеля, с тежка стара травма и в гробен комплекс, който по всички признаци принадлежи на най-високата аристокрация от неговото време.

Отделно всяко от тези обстоятелства не е достатъчно. Събрани заедно, те позволяват на Муцопулос да направи голямата хипотеза: пред него са костите на цар Самуил. Гръцкото Министерство на културата и днес представя тази идентификация именно като заключението на разкопвача — в едно от четирите погребения той разпознава самия „цар на българите Самуил“. Формулировката е важна: археологическият факт са гробът и скелетът; името върху тях е научна идентификация.

Науката често работи точно така. Не получава табелка с името на покойника. Получава място, възраст, пол, травми, текстил, архитектура и исторически сведения. И трябва да види дали всички те могат да принадлежат на един и същи човек.

При Самуил съвпаденията са достатъчно силни, за да определят начина, по който тези останки са възприемани повече от половин век. Но въпросът не е окончателно затворен. И в това има нещо забележително. След повече от хиляда години цар Самуил все още може да ни поставя исторически въпроси.

От гроба към лабораторията

Точно затова пренасянето на останките в България не трябва да се разбира само като финал. То може да бъде и начало. Съвременната антропология разполага с методи, които Муцопулос не е имал през 60-те години на XX век. Костите могат да дадат информация за биологична възраст, травми, заболявания, хранене, произход и родствени връзки.

Особено важен е фактът, че в България пристигат не само останките от скелета, приписван на Самуил, а антропологичният материал от четирите саркофага. Ако състоянието на костите позволява извличане на достатъчно качествен древен генетичен материал, сравнението между отделните погребани би могло да покаже дали между тях действително съществува близко родство.

Това би било огромна крачка. Защото въпросът вече няма да бъде само „Това Самуил ли е?“, а и „Тези хора семейство ли са?“ Ако бъдат установени отношения баща–син, братя или други близки родствени зависимости, археологическата хипотеза за династична гробница би получила съвсем нов вид доказателство.

Но и тук трябва да бъдем търпеливи. ДНК не е магическа машина за поставяне на имена върху древни кости. Дори доказаното родство между погребаните няма автоматично да каже кой от тях е Самуил, освен ако няма надеждна външна точка за сравнение.

Науката ще трябва отново да събере всички части: археология, антропология, генетика и исторически извори. И едва тогава да прецени колко по-близо сме до човека, починал на 6 октомври 1014 година.

Парадоксът е забележителен. В продължение на векове Самуил е познат главно чрез думите на своите противници — византийските хронисти. Днес може би неговите собствени кости ще ни разкажат нещо, което хронистите никога не са могли да знаят.

А пътят им от гроба до лабораторията преминава през още една необикновена история. Защото след откриването им останките не идват в България. Те остават в Гърция. Почти шест десетилетия. Така започва дългият дипломатически път, който ще завърши едва на 3 октомври 2026 година.

Шест десетилетия между Солун и София

Когато Николаос Муцопулос свързва един от гробовете в базиликата „Св. Ахил“ с цар Самуил, археологическото откритие почти веднага придобива значение далеч отвъд науката. За България това са останките на един от най-големите ѝ средновековни владетели. За Гърция те са археологически материал, открит на нейна територия, част от защитено културно наследство и резултат от гръцки археологически проучвания.

Така още от самото начало въпросът не може да бъде решен единствено с исторически аргумент. Той е и юридически, и дипломатически, и църковен, и човешки. Българското правителство днес посочва, че стремежът за връщане на останките започва още от времето на откриването им и че усилията продължават шест десетилетия. В различни периоди темата отново се поставя между София и Атина, но без да се достига до окончателно решение.

След изследването им костите остават под гръцко съхранение. През последните години те се намират в Музея на византийската култура в Солун — една от водещите институции за византийско и средновековно наследство в Гърция. Именно оттам на 3 октомври 2026 година бяха официално предадени на българската държава.

Тази подробност е особено важна. България не получава само една кутия с кости, свързани с едно историческо име. Получава цял археологически антропологичен комплекс, който може да се окаже решаващ за бъдещото изследване на Самуиловата династия. Това превръща споразумението не просто в символичен жест, а в научно събитие. Гръцкото Министерство на културата изрично посочва, че става дума не само за останките, идентифицирани като принадлежащи на Самуил, а и за останалия антропологичен материал от общо четирите саркофага в „Св. Ахил“.

Не „размяна на Самуил“

В медийния език лесно се ражда опростената формула: „България дава гръцки реликви, а Гърция връща костите на Самуил.“ Технически в това има част от истината. Но като описание на споразумението то е твърде грубо.

Официалният гръцки текст използва понятието за взаимно „депозиране“ или предоставяне на исторически ценности, а българската страна говори за реципрочно предаване за съхранение на исторически, религиозни и културни ценности и реликви. Следователно не става дума за търговска размяна. Не се определя „цена“ на останките на царя. И не се поставя знак за равенство между човешки останки и църковни предмети. Двете държави уреждат едновременно няколко наследени въпроса за културни ценности, които са чувствителни за историческата памет и на двете страни.

Четиридесет и осем църковни ценности

Съгласно меморандума България предоставя на Гърция 48 църковни ценности, произхождащи от манастира „Панагия Икосифиниса“, манастира „Св. Йоан Предтеча“ край Серес и митрополията на Серес и Нигрита. Гръцкото Министерство на културата посочва, че тези предмети са пренесени в София през 1917 година, по време на Първата световна война, и впоследствие са съхранявани или излагани в Националния исторически музей на България.

Това е тема със собствена сложна история и не бива да я свеждаме до едно изречение за „гръцки съкровища“. Балканите през първата половина на XX век са пространство на войни, променящи се граници и пренасяне на огромни количества архиви, църковни предмети, книги и културни ценности. Част от тях и до днес са предмет на различни исторически и юридически претенции.

Сегашното споразумение не решава всички подобни въпроси. И двете страни изрично са се договорили преговорите да продължат за други исторически предмети от взаимен интерес, които не са включени в настоящия документ. Това също е важно. 3 октомври 2026 година затваря един въпрос. Но не затваря цялата сложна история на културните ценности между България и Гърция.

Може би точно тук се намира най-същественият смисъл на постигнатото. Историята на Самуил е история на война между Българското царство и Византия. Останките му са открити на територията на съвременна Гърция. Повече от половин век те се намират там. И въпреки целия товар на средновековната и модерната балканска история решението през 2026 година не идва чрез конфронтация. То идва чрез преговори. Гръцкото Министерство на културата определя меморандума като споразумение от историческо значение. Българската страна използва същото определение и подчертава, че двете държави са стигнали до него след продължителни преговори.

Това заслужава да бъде отбелязано без излишна патетика. Балканската история твърде често е използвана, за да доказва защо народите трябва да бъдат разделени. Тук имаме обратния случай. Един владетел, живял във време на безмилостна война между две държави, се превръща повече от хилядолетие по-късно в повод техните наследници да постигнат съгласие.

Последният ден в Солун

На 3 октомври 2026 година в Музея на византийската култура в Солун бяха подписани и съответните протоколи по предаването. Официалната церемония се състоя в присъствието на правителствените ръководители на България и Гърция. След нея останките поемат към България.

Църковните ценности, предоставени от българска страна, няма веднага да бъдат разпръснати по местата си. Според гръцкия официален план те първо ще бъдат изложени в Музея на византийската култура до 5 ноември 2026 година, след което ще бъдат предадени на съответните манастири и на митрополията на Серес и Нигрита според произхода им.

А останките, пазени там толкова години, ще напуснат музея. След археолога. След лабораторията и след десетилетия дипломатически разговори те ще поемат на север.

Тъкмо тук трябва да променим и езика си. След всичко казано досега Самуил вече не е просто „исторически обект“. Не е музейна ценност. Не е дипломатическа придобивка. И със сигурност не е трофей, който една държава „печели“ от друга. Пред нас стоят човешки останки. Останки на човек, когото сериозната археологическа хипотеза свързва с български цар.

Затова последната част от пътя му принадлежи не толкова на дипломацията, колкото на погребалната памет. От Солун останките трябва да бъдат превозени до София с военнотранспортен самолет на българските Военновъздушни сили.

И така шест десетилетия дипломатическа история стигат до една врата на храм. Оттук нататък езикът на държавата отстъпва. Остават молитвата и паметта. Защото последният път на един християнски цар не завършва с подписването на протокол. Завършва със заупокойна молитва.

Царят се завръща в храм

На 3 октомври 2026 година пътят, започнал преди повече от хилядолетие край Преспанското езеро, достига София. Според официалната програма останките, идентифицирани като принадлежащи на цар Самуил, трябва да бъдат посрещнати с държавна церемония на площад „Княз Александър I“. Оттам тържествено шествие ще премине по булевард „Цар Освободител“, улица „Георги С. Раковски“ и улица „Оборище“ до древната базилика „Света София – Божия премъдрост“.

Това е маршрут от няколко улици. Историческият път зад него е повече от хиляда години.

Той започва в края на X век с човек, който още не е цар. Минава през Траянови врата и Сперхей. През Преспа и Охрид. През храмове, крепости и бойни полета. През възхода на едно царство и неговото постепенно изтощаване. През Ключ и ослепените войници. През смъртта на Самуил на 6 октомври 1014 година. През гроба в „Св. Ахил“. През векове забрава. През археологическата лопата на Николаос Муцопулос. През лаборатории, музеи и десетилетия дипломатически разговори. И накрая стига до един друг стар християнски храм.

Между „Св. Ахил“ и „Св. София“

Символиката е толкова силна, че почти не се нуждае от украса. Самуил е погребан в голяма базилика, свързана с неговата държава и с Българската църква. Останките, приписвани на него, трябва да бъдат положени отново в базилика.

Не в музейна витрина. Не в държавна сграда. Не под паметник на открито. В храм.

В южната част на напречния кораб на „Света София – Божия премъдрост“ вече е сглобен специалният саркофаг от бял мрамор, изработен за останките. Той е дълъг приблизително 2,30 метра и е предназначен да приеме дървения ковчег. Решението за вида му е на Софийската митрополия, а изработването му е започнало с благословението на Българския патриарх Даниил. В украсата му са предвидени христограма, образът на свети Архангел Михаил и мотиви, свързани със Самуиловата епоха.

Самото разположение в храма също създава естествена връзка с древната гробница в „Св. Ахил“. Но тя не бива да се превръща в измислена историческа приемственост. Между двата храма няма хилядолетен план. Има нещо по-просто. Един християнски владетел, погребан някога в храм, отново получава място за покой в храм.

Тук, в самия край на разказа, трябва да запазим същата историческа честност, която следвахме от началото. Научната идентификация е сериозна и правдоподобна, но не е окончателно доказана.

Тъкмо затова завръщането в България може да позволи тези въпроси да бъдат зададени с инструменти, които археолозите през 60-те години не са притежавали. В този смисъл 3 октомври 2026 година може да бъде не само край на една дипломатическа история. Може да бъде начало на ново научно изследване.

Един владетел, по-голям от последната си битка

Самуил често остава в националната памет заключен между две сцени. Траянови врата. И ослепените войници след Ключ. Между победата и трагедията. Но човешкият му живот е много по-голям.

Той принадлежи на поколението, което вижда падането на Преслав и отказва да приеме, че с него България е приключила. Преживява смъртта на братята си. Издига се от един от комитопулите до действителен ръководител на държавата. Признава законността на цар Роман, докато той е жив. Воюва дълбоко в територията на Византия. Побеждава император. Сам е разгромяван и раняван. Приема царската корона.

Изгражда и поддържа политически и църковни центрове. Пренася мощи. Оставя надпис в памет на баща си, майка си и брат си. Губи земи. Продължава войната. И умира, когато тя още не е завършила.

Това е Самуил преди паметниците. Преди учебниците. Преди националните спорове. Човек от X и XI век, който живее в свят, в който царството, родът, Църквата и войната са части от една действителност.

България след Самуил

Дори неговата смърт не слага край на държавата. Гаврил Радомир наследява престола. След него идва Иван Владислав. Съпротивата продължава до 1018 година.

Този факт е важен, защото променя начина, по който разбираме Самуил. Той не е „последният цар на Първото българско царство“. И не умира, гледайки как България вече не съществува. Държавата го надживява. Неговите наследници продължават борбата.

Крепостите още се държат. Болярите още избират между съпротива и подчинение. Едва четири години по-късно Василий II успява да наложи властта си над царството. Но дори тогава една от институциите на стария свят оцелява. Българската църковна организация продължава в Охридската архиепископия. В известен смисъл това е последният голям институционален отпечатък на държавата, която Василий е победил.

Какво всъщност се завръща?

Лесно е да кажем: „Цар Самуил се завръща у дома.“ Това е силна символична фраза и именно така днешното събитие е представено и от българската държава.

Но историческият Самуил не е живял в национална държава с днешните граници. Неговият свят е Балканският полуостров отпреди хиляда години. Преспа, Охрид, Сердика, Видин, Скопие, Лариса, Прилеп, Перник и Адриатика принадлежат към география, която днес е разделена между няколко държави. Тъкмо затова неговата история е толкова чувствителна. И тъкмо затова трябва да я разказваме спокойно.

Историята на Самуил не се нуждае от преувеличение, за да бъде българска. Средновековните извори, царската титулатура, църковната приемственост и дори грамотите на неговия победител поставят Самуил в историята на Българското царство. Това е достатъчно. Няма нужда един владетел отпреди хиляда години да бъде превръщан в оръжие срещу съседите на България. Особено в ден, когато именно сътрудничеството между две съвременни държави позволява останките му да достигнат София.

Има и още една граница, която си заслужава да бъде запазена. Един народ не притежава историята си чрез костите на своите владетели. България е съществувала през вековете, независимо къде са лежали останките на Самуил. Неговото дело не става по-голямо днес. И не е било по-малко вчера.

Историческата стойност на завръщането е друга. След повече от половин век, през който тези останки са били предмет на археология, дипломация и междудържавни разговори, те вече могат да бъдат почетени там, където огромна част от историческата памет за Самуил се е съхранила. А ако бъде продължено сериозното научно изследване, те могат да разкажат още нещо за него и неговото семейство. Това е достатъчно голямо събитие и без митология.

Днешното шествие през София ще бъде кратко: площадът, булевардът, няколко улици, базиликата. Подготвеният саркофаг вече очаква останките в южния напречен кораб на „Св. София“.

Но човек трудно може да гледа само тези няколко километра. Зад ковчега сякаш върви целият разказ. Комит Никола и неговите четирима синове. Борис II и Роман. Победата при Траянови врата. Нощното преминаване на Сперхей. Преспанският надпис. Св. Ахил. Патриарсите. Кракра зад стените на Перник. Дългите години на Василиевото настъпление. Преградата при Ключ. Пленниците. Гаврил Радомир. И четирите гроба в един разрушен храм сред водите на Преспа.

Хиляда години история не могат да бъдат върнати назад. Не могат да бъдат поправени пораженията. Не могат да бъдат възкресени мъртвите. Не може да бъде възстановено царството, което Самуил е защитавал.

Но може да бъде запазена паметта без лъжа. Може да бъде почетен човекът, без да бъде превръщан в легенда. Може да бъде изследван царят, без костите му да бъдат превръщани в политически трофей. И може над останките на един християнин да бъде произнесена молитва.

Преди повече от хиляда години Самуил е положен в храм, посветен на свети Ахил. На 3 октомври 2026 година неговият дълъг посмъртен път трябва да достигне друг древен храм — „Света София – Божия премъдрост“. Между двата стои цяла една история на България.

А в края ѝ остава не победителят при Траянови врата, не противникът на Василий II и не бронзовият образ от паметниците.

Остава човекът.

Самуил — раб Божий, както сам се е нарекъл преди повече от хиляда години.