Лесно е да обичаме онези, които ни обичат. Христос обаче ни призовава към нещо много по-трудно – да правим добро, без да изчисляваме какво ще получим обратно.
„И както искате да постъпват с вас човеците…“
В началото думите на Христос звучат почти очевидно:
„И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях.“Лука 6:31
Искаме другите да се отнасят към нас с уважение – нека и ние ги уважаваме. Искаме да ни разбират – нека се опитаме да разбираме. Искаме прошка за грешките си – нека бъдем готови да прощаваме. Изглежда просто. И все пак колко често очакваме първата крачка да направи другият: ще бъда добър с него, ако и той е добър с мен; ще му се обадя, ако първо той ме потърси; ще простя, ако се извини; ще помогна, ако знам, че някога мога да разчитам на същото.
Така отношенията между хората лесно се превръщат в невидима сметка. Даваме и помним колко сме дали. Получаваме и понякога забравяме колко сме получили. Христовите думи разклащат тази логика. Той не казва: „Постъпвайте с хората така, както те постъпват с вас.“ Казва точно обратното. Мярката за моето отношение към другия не трябва да бъде неговото поведение към мен.
Но Христос не спира дори тук. Човек може да изпълни това правило и все пак тайно да очаква същото в замяна. Мога да бъда добър с надеждата, че добротата ще ми бъде върната. Мога да помогна, очаквайки някой ден и на мен да помогнат. Затова следващите думи на Христос са много по-трудни:
„И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда?“Лука 6:32
Тук Евангелието вече не пита само дали сме добри хора. То пита: можем ли да обичаме, когато няма гаранция, че любовта ще ни бъде върната?
„И ако обичате ония, които вас обичат…“
Тук Христос докосва нещо много човешко. Ние естествено обичаме онези, които са ни близки – семейството, приятелите, хората, които ни разбират и ни отвръщат с добро. В това няма нищо лошо. Напротив – така се изграждат най-скъпите ни отношения. Но Христос пита:
„И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат.“Лука 6:32
Той не обезценява тази любов, а показва нейната граница. Да обичаш човека, който те обича, е естествено. Да направиш добро на онзи, който прави добро на теб – също. Тук любовта среща любов и доброто получава добро в отговор. Но какво се случва, когато отсреща няма благодарност, когато човекът не отвърне, когато забрави стореното за него? А още по-трудно – когато на доброто ни отговори със зло?
Тогава невидимата сметка изведнъж се показва: „След всичко, което направих за него…“ Тези думи са толкова човешки. Понякога зад тях стои истинска болка. Но те разкриват и колко лесно доброто ни може да бъде свързано с очакването за възвръщаемост.
Христос ни води отвъд тази сметка – не към безразличие и не към наивност, а към любов, която не зависи изцяло от поведението на другия. Любовта престава да бъде размяна, когато спрем да изчисляваме какво ще получим обратно.
И точно тук Евангелието стига до думите, които вероятно са едни от най-трудните за изпълнение (Лука 6:35).
„Но вие обичайте враговете си…“
Тук Евангелието става трудно. Да обичаме човека, който ни е наранил, не означава да кажем, че стореното от него е добро, да се откажем от справедливостта или да позволяваме насилие, унижение и зло да продължават без граници. И със сигурност не означава да изпитваме топли чувства към всеки, който ни е причинил болка.
Христос не ни заповядва да наречем злото добро. Той иска нещо друго – да не позволим злото на другия да се превърне и в наше зло. Когато някой ни нарани, естественият порив е да отвърнем. Ако ни унижи – да го унижим. Ако ни причини болка – да поискаме и той да почувства същото. Понякога дори наричаме това справедливост, макар всъщност да желаем възмездие.
И точно тук започва битката. Човекът, който ни е сторил зло, вече е наранил част от живота ни. Но ако позволим омразата към него да завладее сърцето ни, му даваме много повече. Позволяваме стореното от него да започне да определя и нас.
Любовта към врага прекъсва тази верига. Тя може да означава да поставим ясна граница, да потърсим справедливост или никога повече да не се върнем към предишната близост. Но означава и нещо много трудно: да не желаем злото на човека, който е пожелал или извършил зло спрямо нас. Да не превръщаме неговата вина в оправдание за собствената си омраза. Да оставим място за покаянието му, дори когато не знаем дали някога ще настъпи.
Затова любовта към врага не е слабост. Понякога тя изисква много повече сила от отмъщението. Да обичаш врага не означава да кажеш, че той е прав. Означава да откажеш неговото зло да стане твое.
„…и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо…“
След призива да обичаме враговете си Христос добавя нещо още по-конкретно (Лука 6:35). Тук любовта престава да бъде само чувство или красиво намерение и се превръща в действие. Да направиш добро, когато знаеш, че ще ти благодарят, е сравнително лесно. Да помогнеш на човек, който утре ще помогне на теб, също изглежда естествено.
Но Христос отново премахва сметката. Прави добро, дори когато няма гаранция, че ще бъде върнато. Помогни, без предварително да превръщаш помощта в задължение. Дай, без непрекъснато да помниш колко си дал. Тъкмо това безкористно служение откриваме и в примера на светите безсребреници Козма и Дамян.
Колко често отношенията ни се превръщат в своеобразно счетоводство: „Аз направих това за теб. А ти какво направи за мен?“ Понякога тази сметка никога не се произнася на глас. Но стои някъде в нас и чака момента, в който ще я представим. Христос предлага друга свобода – доброто да бъде добро, без скрита фактура към него.
Това не означава безразсъдство или че трябва да позволяваме някой постоянно да злоупотребява с нас. Християнската любов не изключва разума и границите, но променя причината, поради която вършим добро: не защото другият непременно ще ни се отплати; не защото ще получим признание; не дори защото човекът срещу нас винаги го заслужава.
И тук стигаме до най-дълбокия въпрос: защо тогава да правим добро? Христос отговаря веднага (Лука 6:35).
„…защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите“
Тук се намира сърцевината на Христовите думи. Защо да правим добро на онзи, който не ни отвръща с добро? Защо да не желаем зло дори на човека, който ни е наранил? Защо да даваме, без постоянно да пресмятаме какво ще получим?
Не защото всички хора непременно го заслужават, а защото такъв е Бог.
Това променя цялата перспектива. Бог не чака човекът първо да стане съвършен, за да му даде Своята благост. Слънцето изгрява и над благодарния, и над неблагодарния. Животът, въздухът, времето за покаяние и безбройните всекидневни дарове достигат и до онзи, който дори не мисли за своя Творец.
Това не означава, че за Бога доброто и злото са еднакви. Божията любов не нарича греха добродетел и не премахва човешката отговорност. Но злото на човека не превръща Бога в зъл към него. И точно тук Христос поставя пред нас истинската мярка на любовта.
Ако сме добри само към добрите, нашето отношение продължава да зависи от поведението на другия. Христос ни призовава към нещо по-дълбоко: доброто в нас да започне да зависи от Бога, а не от това как другият се е отнесъл към нас. Тази връзка между любовта към Бога и любовта към ближния е самата сърцевина на християнския живот.
Това е много по-трудно от обикновената взаимност. Но именно затова любовта към врага не е просто нравствен героизъм. Тя е движение към богоподобие. Не ставаме Бог, но започваме да се учим да обичаме според Неговата мярка.
И затова Христос завършва с най-високата мярка (Лука 6:36).
„И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“
С тези думи Христос поставя последната и най-висока мярка. Не казва: „Бъдете милосърдни, ако другият го заслужава.“ Не казва: „Обичайте, докато ви обичат.“ Мярката вече не е поведението на човека срещу нас. Мярката е Бог.
И точно тук разбираме колко далеч ни отвежда Евангелието от обикновената човешка взаимност. Да обичаме семейството и приятелите си е естествено. Да отвърнем с добро на доброто е справедливо. Но Христос ни призовава любовта ни да не свършва там, където свършва доброто отношение към нас.
Това не става изведнъж. Понякога първата крачка към любовта на врага е просто да спрем да желаем неговото зло, а след това да се помолим за него, макар още да ни е трудно, и да започнем да виждаме в него не само човека, който ни е наранил, а човешка личност, която също се нуждае от Божията милост. И може би един ден да поискаме истински неговото добро – не непременно връщането му в живота ни, а неговото покаяние, изправяне и спасение.
Това е дълъг път на следване на Христос. Но Христос не ни оставя сами по него. Преди да поиска от нас да бъдем милосърдни, Той ни показва Отец, Който вече е милосърден към нас.
Ние също живеем от милост, която не сме заслужили напълно, получавали сме прошка и сме били неблагодарни. Когато го помним, въпросът постепенно се променя. Не: „Заслужава ли този човек моята любов?“ А: „Мога ли аз, който живея от Божията милост, да откажа всяка милост на другия?“
Да обичаш приятеля е естествено. Да не отвърнеш на врага със същото зло е вече победа. А да поискаш неговото добро – това е пътят, по който човек започва да прилича на Бога.
Христос не ни призовава просто да бъдем по-добри хора. Той ни призовава да се научим да обичаме така, както Бог обича.
Често задавани въпроси
Какво означава Христовият призив „Обичайте враговете си“?
Той означава да не позволяваме злото, което другият ни е причинил, да се превърне в наша омраза и желание за отмъщение. Любовта към врага не нарича злото добро, а отказва да му отвърне със същото зло.
Означава ли любовта към врага, че трябва да търпим насилие?
Не. Християнската любов не изисква човек да остава в опасна или разрушителна ситуация. Можем да поставяме ясни граници, да се отдалечим и да търсим справедливост, без да желаем злото на човека, който ни е наранил.
Трябва ли да изпитваме топли чувства към враговете си?
Не непременно. Христовият призив не се свежда до емоция. Понякога първата крачка е просто да откажем да мразим, след това да се помолим за другия и постепенно да поискаме неговото покаяние, изправяне и спасение.
Означава ли прошката, че трябва отново да се сближим с човека, който ни е наранил?
Не. Прошката и възстановяването на предишната близост не са едно и също. Възможно е да простим и същевременно да запазим необходимата дистанция и граници.
Какво означава „правете добро и заемайте, без да очаквате нещо“?
Христос ни призовава доброто да не се превръща в размяна. Да помагаме не само когато очакваме благодарност, признание или бъдеща услуга, а защото самото добро има стойност пред Бога.
Защо християнинът трябва да обича дори неблагодарните?
Защото мярката на християнската любов не е поведението на другия, а Божието милосърдие. Христос посочва Отца, Който е благ и към неблагодарните и злите, и ни призовава да се учим на същото милосърдие.
Как практически започва любовта към врага?
Понякога с една съвсем малка победа: да не отвърнем със зло, да не желаем отмъщение и да се опитаме да се помолим за човека, който ни е наранил. Любовта към врага често е дълъг духовен път, а не еднократно чувство.
Продължете духовното си пътешествие
Да обичаме онези, които ни обичат, е естествено. Христос обаче ни води по-далеч – към любов, която не води сметка, към добро, което не чака отплата, и към милосърдие, което отказва да отвърне на злото със зло.
Любовта към врага не означава да оправдаем стореното или да премахнем необходимите граници. Тя започва там, където не позволяваме чуждото зло да се превърне в наше. А когато се учим да желаем покаянието и спасението дори на онзи, който ни е наранил, започваме да разбираме думите на Христос: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.“
Продължете духовното си пътешествие с още евангелски размисли, православни беседи и духовни текстове в Karmil.eu.
Автор: о. Мирослав Николов – Издателство „Кармил“
Този текст е част от духовното служение на Издателство „Кармил“. При споделяне, моля, посочвайте автора и източника и поставяйте активен линк към оригиналната публикация в Karmil.eu. Уважението към словото е уважение към Истината, за която то свидетелства.
